„А бедният роб търпи и ние без срам, без укор, броиме време…“

Днес е един от тези дни, в които обикновено сме свикнали да слушаме високопарни слова от всички етажи на обществото.

На мен ми се мълчи.

Не смятам, че думите са способни да върнат от миналото духа от времето на Ботев.

Те отлитат в пространството и бързо губят значението си. Ако изобщо имат такова.

Думите не са доказателство, че помним. Думите не са доказателство за нищо. Освен за това, че поне отчасти сме овладели способността да използваме българския език.

Днес ми се мълчи.

Не ми се слушат слова за свободата. И то от хора, които не разбират смисъла на тази дума.

Свободата е вътре в нас и нито думи, нито хора, нито събития могат да ти я дадат. Тя е въпрос на личен избор. Тя е състояние на духа.

И може би истински свободен ставаш, когато разбереш, че и свободата не е безгранична.

Човекът винаги е бил зависим от околните, от средата, от обстоятелствата. И дори да има правото на свободна воля, тя все пак е ограничена.

Може би в това няма нищо лошо. Представете си свят, в който всички хора имат пълната свобода да правят и да казват, каквото си поискат.

Днес, в 12:00 часа на обяд, замълчете.

Да, две минути мълчание също не означават нищо, ако не открием смисъла в тях.

И все пак нека замълчим.

За да може следващият път от думите ни да има повече смисъл.


„Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани; душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани“ – из „Към брата си“, Христо Ботев


„А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!“
– из „Елегия“, Христо Ботев


„Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!“
– из „Хаджи Димитър“, Христо Ботев


„Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…“
– из „На прощаване“, Христо Ботев


„Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.“
– из „Обесването на Васил Левски“, Христо Ботев


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: