Протестиращи погребаха „Борисовата диктатура“

Източник: Николай Хаджигенов/Facebook

В 28-ата вечер на протеста демонстрантите оставиха пред Министерския съвет черен кръст и ковчег с надпис ‘„Борисовата диктатура“, предават от OFFNews.

Знаем ли обаче какво точно означава диктатура?

И имаме ли право да определяме управлението на Борисов и сие по този начин?

Нека започнем първо с определението на понятието диктатура. Това, което ще посоча конкретно в тази статия, е взето от университетсткия речник на Нов български университет.

Диктатура е извънредно висока степен на концентрация на изпълнителна власт с определена мисия и цели в държавното управление. В това описание на диктатурата могат да се отделят няколко съществени момента: мисия и цели в сферата на управлението, фокус върху изпълнителна власт, степен на концентрация на властта. Но преди разглеждане им, добре е да се посочи какво диктатурата не е.

Диктатурата трябва да се разграничи от тиранин (тирания) или деспот (деспотия), както и от форми като узурпатор, василевс, император, автокрация, абсолютизъм, цезар/цезаризъм и други в това семейство. Значението на термините диктатор/диктатура може да навлезе в семантичното поле на всяка от тези думи. Но това е вторично кръстосване на значения, което зависи от специфични контексти. В по-чистото си значение диктатор/диктатура няма изначална и необходима връзка със споменатите думи, макар те да се приемат често за идентични.

Тиран/тирания обозначава упражняване на власт без ограничения, напълно произволно, без зададена рамка, лишено от базова легитимност. Това прави тиранина близък до узурпатора, който завзема власт самоволно, по свое решение, изключвайки по дефиниция референции към тези, над които ще я упражнява. Единият термин посочва начин на упражняване на власт без ограничения, другият повече произхода на концентрация на властта, самото овластяване. Двата се преплитат, а в определени случаи може да обвържат вторично значенията си с това на диктатурата. Аналогично, деспот/деспотия е абсолютна власт, значението се покрива с тирания. Но деспотия има исторически различен произход, свързан с власт и управление на домакинство. Василевсът е по-скоро титла на цар, а думата се употребява още преди Омир, по-късно в класическия период на Антична Гърция, в Рим и пр. Императорите на Византия се именуват василевси.

Различието на този кръг думи от диктатура и диктатор е съществено за разбиране на политическия феномен на диктатурата. В тиранията, деспотията, узурпацията и т. н. властта не е обвързана с цел, овластяването е самоцелно, властта сама е върховната ценност на… властта. Затова те са включени в една кръгова структура на властта: властта се упражнява за да се засилва самата власт, цел на властта е експанзията на властта. В този смисъл властта при тях има екстатична природа, схваната много добре в метафората „воля за власт“ на Нитче, която всъщност е „власт за власт“ или „воля за воля“, една кръгова фигура, в която властта сама се усилва. Диктатурата съвсем не е предпазена от този кръг, но при нея това не е водещия пръв момент.

Диктатурата е овластяване с определена цел. В по-особени случаи тя може да се изгради около мащабна цел, отвъд конкретни политики. Такава цел може да е стабилизиране на държавата, възстановяване на вътрешния мир при гражданска война, защита на конституционния ред. В този план диктатурата трябва да се разбира като инструментална форма. Тя се установява за да бъде инструмент на целите си и се легитимира по този начин. По идея тя не е субстанциална самостойна власт, каквато е тиранията.

Овластяването при диктатура е насочено към сферата на управлението. Като инструментална форма диктатурата има рационалния момент да е изначално ориентирана към управлението. В този план тя също се различава от форми на овластяване, които само привидно се интересуват от управлението, но са принципно ориентирани към самата власт. При отклоняване от управлението или използването му за целите на още-и-още овластяване, има основания да говорим за тираничен/деспотичен режим. Но в първоначалните си значения диктаторът е магистрат, т.е. служител, макар с висок ранг.

Диктатурата възниква по този инструментален начин в Рим около 500 години пр. Хр. По определена процедура се излъчва диктатор за шест месеца, подновяеми по правило един път, който действа в рамките на мандата си. Най-често диктаториални правомощия се връчват при войни срещу външен враг или бунтове на територията на Рим. Диктаторът е институция, която е аналог на царете от ранния Рим, но в нова републиканска рамка. Затова той е извънреден магистрат, републикански служител. След приключване на мандата, било поради изпълнение на задачата или изтичане на периода, диктаторът връща империума, извънредните си правомощия. Злоупотреби с диктатурата почти няма в историята на републикански Рим. Едва в последния век пр. Хр. При Луций Корнелий Сула и Юлий Цезар диктатурата започва да се разширява, а впоследствие се заличава и поглъща от фигурата на императора.

Диктатурата е експанзия на изпълнителната власт, която е първичната власт, властта per se. При това овластяване, изпълнителната функция може да погълне отчасти или изцяло законодателната, съдебната, както и други функции в даден контекст (религиозно водачество, военно ръководство и пр.). При подобно развитие настъпва и отклонение от класическата диктатура на републиканския Рим. Обичайна форма на трансфер на законодателната функция е законодателството чрез изпълнителни актове (декрети, постановления, изпълнителни заповеди и др.). Диктатурата може да се поеме от колективен орган, включително от законодателния. Например Конвентът на Френската революция поглъща изпълнителната власт в законодателното тяло и така я прави неограничена. Всеки негов акт е едновременно закон и изпълнението му.

При диктатурата има степени на овластяване, за каквито при тирания, деспотия и пр. няма особен смисъл да се говори. При тях въпросът дали са умерени или брутални и кървави е емпиричен въпрос. При диктатурата обаче моментът на степенуване е съществен. Затова може да се мисли за континуум на диктаториално овластяване, в който има фази на експанзия. При извънредни състояния правомощия от необичайно висок порядък могат да бъдат упражнявани тясно инструментално, с цел нормализиране на ситуацията и възстановяване на реда. Тези правомощия може да са регулирани по правен ред. Те могат да възникнат и при отсъствие на съответни регулации, но да останат вписани в голямата рамка на конституционната държава. Възможно е в състояние на война да настъпи концентрация на власт в изпълнителни органи, още повече при вътрешен граждански конфликт. При всяка от тези хипотези са налице характеристики на диктатура, както и съответните рискове за допълнителна експанзия на овластяването. Този момент има значение при анализ на сложните отношения между диктатура и демокрация.

В републикански Рим диктатурата е комисариат, тя е комисариална диктатура (от committere, свързано с възлагане, поверяване), мандат с дефинирани правомощия. В модерен контекст обаче политическата мисъл повдига въпроси за фундаменталните основания на реда и държавността. В интерпретацията на Хобс държавата е суверен изграден в резултат на обществен договор. Суверенът упражнява монополна власт и така гарантира мира и сигурността. В тази перспектива се открива път към понятието за суверенна диктатура(souverain, по-късна дума, със значение на владетел и върховна власт). Опозицията на комисариална vs. суверенна диктатура е въведена от Карл Шмит при анализ на съвременния тип диктатури. Модерният феномен на диктатурата може да запази характеристиките, дадени в определението в началото. Но тя вече се свързва с понятието суверенитет в интерпретацията на Хобс. Модерното схващане за суверенитет не е просто название за владетел, както било в Древна Атина, Рим, Византия и други предмодерни форми. Суверенитетът вече се отъждествява с държавността и с възможността на мира и обществения ред. Оттук следва и възможността за по-радикална интерпретация на феномена на диктатурата.

Модерното разбиране за суверенитета може да се отнася до конструкцията на държавата, както при Хобс, или до самият народ, съответно общата воля, както при Русо. И в двата случая е предположено условието на индивидите, чиято тоталност дава инстанцията народ. Тази предпоставка е пряко свързана с масовата демокрация, състояние, характерно за модерния полис. Либералната традиция настоява на фигурата на гражданина, тоест на индивид, който е свободен, еманципиран и просветен. Но в духа на Хобс или Русо първичността на демократичното начало е свързано с множеството на равните индивиди. Този аспект на модерното схващане за политическото запазва връзката с диктатурата и открива възможността за народни диктатури. В политическия живот те се осъществяват като издигане на лидер от масово движение и неограниченото му овластяване. Примерите са много: така идват на власт Мусолини и Хитлер, или след Втората световна война диктатори в Южна Америка от Хуан Перон до Фидел Кастро и Хуго Чавес. Издигнатият лидер претендира и на практика разиграва непосредствени отношения с народа. Директната връзка на диктатор и народ се осъществява за сметка на степени на деградация на публичната сфера, на институции, медии, граждански структури. Фигурата на гражданина, характерна за модерната либерална традиция, се маргинализира. Връщането й обратно в обществения живот става най-често с катаклизъм.

Но диктатурата може да се установи с различни форми на узурпиране на власт, а не с издигане на диктатор от народно движение. И тук историята разполага с много примери. По отношение на Наполеон се водят спорове дали е установил военна диктатура, но несъмнено основата на силата му е армията. Немалка част от южноамериканските диктатури в 20 век са военни режими. В тези случай армията напуска конституционната си рамка и установява диктатура. Впоследствие диктаторът може да търси по-широка легитимност чрез популярни мерки, програми за стабилизация на реда, просперитет на народа и пр. Във всеки от тези случаи ограничението върху гражданските права е неизбежно. Обвързването с определена цел остава, но при произволен набор от средства. При редица такива диктатури целите може да се постигат, мандатът да се изчерпи и те да се оттеглят и възстановят демократичните избори. Но може и да застинат в трайна тиранична форма.

Модерната конституционна идея не е гарантирана срещу експанзия на диктаториални елементи. Обикновено това става при извънредни ситуации, когато концентрацията на власт е фактически неизбежна, дори да е нежелана. По време на Гражданската война в САЩ през 1861-1865 година Ейбрахам Линкълн неведнъж решава въпроси от кардинално историческо значение еднолично, без изрична легитимация от Конституцията. Легитимността на тези решения идва впоследствие, когато се оказва, че е спасил единството на Федерацията (както е изписано върху паметник в Мола на столицата Вашингтон). Сходна ситуация има и при Шарл Де Гол с висока концентрация на изпълнителна власт, еднолично управление, апели към народа на Франция за директен избор на президент и т.н. По повод Де Гол Морис Дюверже употребява израза „републиканска монархия“, който някои приписват на самия Де Гол. И в двата случая имаме експанзия на изпълнителна власт и диктаториална власт в ситуация на криза.

Примерите подсказват, че съвременната масова демокрация носи редица рискове за формиране на диктатура. В България призивите през 1990-те години за президентска република имат такъв скрит смисъл, дори застъпниците им да не го разбират. В Източна Европа, от Милошевич през 1990-те в Югославия до Орбан в Унгария, имаме очевидни диктаториални тенденции. Масовата демокрация отмества настрана фигурата на просветения и рефлексивен гражданин и поставя на негово място равни индивиди от народа. Масите от този тип избиратели могат да се колебаят между най-разнообразни изборни оферти, да се придържат към по-разумни възможности, но и да посегнат към фигури с частично диктаториални амбиции. В крайна сметка критически пробудените граждани знаят, че диктатурата е постоянна възможност на масовата демокрация и заплашва пряко тях и техните свободи.

Рисковете за формиране на диктатура се засилват или отслабват в преминаването през исторически контексти. Теоретически, а и популярно реторически, диктатурата се определя като заплаха, нещо нежелано. Но тя същевременно може да се изживява и като желано състояние на нещата, доколкото се привижда като гаранция за сигурност, ред, предвидимост, отстраняване на елементи на хаоса. Такава е ситуацията в някои страни в Европа през 1960-те и 1970-те години, Гърция, Испания, дори в някаква степен Франция. Тя се повтаря като частична тенденция след 1990 година в Източна Европа в страни като Унгария на Орбан.

Както вече разбрахме, диктатурата може и да има своите положителни страни.

Но, за да бъде тя полезна за обществото, изискването за силен, компетентен и отговорен лидер е задължително.

В противен случай понятието диктатура губи своята цялост и преминава в едно по-примитивно и угнетяващо състояние на тирания.

Сами преценете до кое от двете се доближава ситуацията в България.

Източник: НБУ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: