На фокус

Фалшиви новини, фалшива държава

Източник: Ванеса Николова

След като вчера министър-председателят на Република България без никакво право обвини дядото на едно от пребитите момчета зад колоните на Министерски съвет в нощта на 10 юли, че не му е позволил да „ходи да учи в чужбина“, не мислех, че ще ми останат сили за коментар.

Поредният срам, който сме длъжни да търпим от този човек, когото ми е неудобно да нарека „първия човек в държавата“.

Последният уикенд бе достатъчен, за да накара всеки българин да потъне в земята от срам.

Защото от всички „изяви“ на нашия министър-председател в Брюксел би било налудничаво някой да остане с позитивна нагласа.

Господин Борисов, уважавам дори и малкото позитивни неща, които са се случили по време на Вашето управление.

Но Вие отдавна изчерпахте и малкото потенциал, който притежавате. Отивайте си, докато е време. Въпреки че вече отдавна закъсняхте.

Знаем от кого сте се учили. Но 2020 г. не е 1980 г. Нямаме нужда от „човек от народа“ (както често са наричали Тодор Живков, а и Вас между другото).

Ако на някого му харесва министър-председателят да говори като пияница от селския мегдан, то мен ме отвращава. Подобно поведение, подобен изказ и подобна наглост не подхождат на човек, заемащ такава длъжност в държавата.

Господин Борисов, срам ни е от Вас.

Голяма част от нас, младите хора (макар и това наименование да ме дразни). Ние, които сме родени малко или много след 1989 г. Ние, които не сме „марширували под радиоактивен прах от Чернобил“, но пък сме родени под звука от бомбардировките на НАТО в Косово, били сме деца по време на влизането ни в НАТО и ЕС, все още не сме разбирали за какво става въпрос, когато бабите, дядовците и родителите ни са повярвяли на Вас през 2009 г. и са Ви избрали за пръв път да управлявате държавата.

Господин Борисов, не ме изуми толкова Вашата реплика за „дедото комунист“, колкото самият факт, че един министър-председател се превръща в проводник на фалшиви новини.

Вие от къде разбрахте, че „дедото“ на Евгени Марчев е комунист?

Може би от жалките подобия на медии като ПИК, МИК, СИК, Блиц, Млиц, Плиц и прочее, които са най-добри в две неща – лъжа и манипулация.

Жалко за Вас.

До момента дори не намесваме темата за протестите, които през последните дни се провеждат в различни градове в България и в чужбина.

Прочетох и чух толкова обидни коментари, насочени към „младата част от протеста“.

„Безделници“, „тиня на обществото“, „лумпени“, „хора без работа“, „хора без опит“, „хора без трудов стаж“, „вие не знаете какво са комунистите, ГЕРБ от тях ни пазят“ и прочее.

Драги, на 20 години съм и вече имам 2 години и 25 дни трудов стаж, плюс още 2 години (между 16 и 18-годишна възраст), когато работех на граждански договор и съответно трудов стаж все още не се трупаше в трудовата ми книжка.

Една част от детството си прекарах в чужбина. Хареса ми и мога да се върна. Но не искам. Ще ми се да остана в България. Искам тук да градя бъдещето си. Но не и жертвайки свободата, спокойствието и безопасността си.

А ако още веднъж чуя коментар за „комунистите“, ще си върна закуската обратно.

Моля ви, слезте на земята, върнете се в 2020 г. и помислете с това, което имате в главите си. Не ви е само за украса.

Примиряването с „по-малкото зло“ не е решение на проблема.

И престанете да обвързвате енергията на младите хора на площадите с отровни, неотровни, черепи, пчелички и прочее.

Днес има силна гражданска енергия, която предстои да бъде пропиляна. Тези млади хора, някои от които живеят (все още) в България, други, които учат в чужбина, няма да се вдигнат втори път, защото и без това им е омръзнало.

Те просто ще изберат да се изнесат отвъд границите на България, защото друг изход няма.

Защото когато сега те искат да се борят за бъдещето си, „възрастните“ им го забраняват, защото ги е страх да не дойдат комунистите.

Така да бъде.

Стойте си и се страхувайте. От комунистите. Които между другото никога не са спирали да управляват, дори и след 1989 г.

На мен ми писна. И колкото и да ме боли, защото не искам да оставям семейството си тук и да си хвана багажа, не мога да търпя безкрайно. И не, не съм само аз.

Потенциалът на стотици млади хора бива потъпкван ежедневно и това могат да ви го потвърдят не едно или две лица.

Дано успеете да се спасите от комунистите.

Аз ще се постарая да се спася от наглите страхливци, окупирали държавата.

Прости ми, Българийо. Обичам те, но не издържам повече.

Протестиращи погребаха „Борисовата диктатура“

Източник: Николай Хаджигенов/Facebook

В 28-ата вечер на протеста демонстрантите оставиха пред Министерския съвет черен кръст и ковчег с надпис ‘„Борисовата диктатура“, предават от OFFNews.

Знаем ли обаче какво точно означава диктатура?

И имаме ли право да определяме управлението на Борисов и сие по този начин?

Нека започнем първо с определението на понятието диктатура. Това, което ще посоча конкретно в тази статия, е взето от университетсткия речник на Нов български университет.

Диктатура е извънредно висока степен на концентрация на изпълнителна власт с определена мисия и цели в държавното управление. В това описание на диктатурата могат да се отделят няколко съществени момента: мисия и цели в сферата на управлението, фокус върху изпълнителна власт, степен на концентрация на властта. Но преди разглеждане им, добре е да се посочи какво диктатурата не е.

Диктатурата трябва да се разграничи от тиранин (тирания) или деспот (деспотия), както и от форми като узурпатор, василевс, император, автокрация, абсолютизъм, цезар/цезаризъм и други в това семейство. Значението на термините диктатор/диктатура може да навлезе в семантичното поле на всяка от тези думи. Но това е вторично кръстосване на значения, което зависи от специфични контексти. В по-чистото си значение диктатор/диктатура няма изначална и необходима връзка със споменатите думи, макар те да се приемат често за идентични.

Тиран/тирания обозначава упражняване на власт без ограничения, напълно произволно, без зададена рамка, лишено от базова легитимност. Това прави тиранина близък до узурпатора, който завзема власт самоволно, по свое решение, изключвайки по дефиниция референции към тези, над които ще я упражнява. Единият термин посочва начин на упражняване на власт без ограничения, другият повече произхода на концентрация на властта, самото овластяване. Двата се преплитат, а в определени случаи може да обвържат вторично значенията си с това на диктатурата. Аналогично, деспот/деспотия е абсолютна власт, значението се покрива с тирания. Но деспотия има исторически различен произход, свързан с власт и управление на домакинство. Василевсът е по-скоро титла на цар, а думата се употребява още преди Омир, по-късно в класическия период на Антична Гърция, в Рим и пр. Императорите на Византия се именуват василевси.

Различието на този кръг думи от диктатура и диктатор е съществено за разбиране на политическия феномен на диктатурата. В тиранията, деспотията, узурпацията и т. н. властта не е обвързана с цел, овластяването е самоцелно, властта сама е върховната ценност на… властта. Затова те са включени в една кръгова структура на властта: властта се упражнява за да се засилва самата власт, цел на властта е експанзията на властта. В този смисъл властта при тях има екстатична природа, схваната много добре в метафората „воля за власт“ на Нитче, която всъщност е „власт за власт“ или „воля за воля“, една кръгова фигура, в която властта сама се усилва. Диктатурата съвсем не е предпазена от този кръг, но при нея това не е водещия пръв момент.

Диктатурата е овластяване с определена цел. В по-особени случаи тя може да се изгради около мащабна цел, отвъд конкретни политики. Такава цел може да е стабилизиране на държавата, възстановяване на вътрешния мир при гражданска война, защита на конституционния ред. В този план диктатурата трябва да се разбира като инструментална форма. Тя се установява за да бъде инструмент на целите си и се легитимира по този начин. По идея тя не е субстанциална самостойна власт, каквато е тиранията.

Овластяването при диктатура е насочено към сферата на управлението. Като инструментална форма диктатурата има рационалния момент да е изначално ориентирана към управлението. В този план тя също се различава от форми на овластяване, които само привидно се интересуват от управлението, но са принципно ориентирани към самата власт. При отклоняване от управлението или използването му за целите на още-и-още овластяване, има основания да говорим за тираничен/деспотичен режим. Но в първоначалните си значения диктаторът е магистрат, т.е. служител, макар с висок ранг.

Диктатурата възниква по този инструментален начин в Рим около 500 години пр. Хр. По определена процедура се излъчва диктатор за шест месеца, подновяеми по правило един път, който действа в рамките на мандата си. Най-често диктаториални правомощия се връчват при войни срещу външен враг или бунтове на територията на Рим. Диктаторът е институция, която е аналог на царете от ранния Рим, но в нова републиканска рамка. Затова той е извънреден магистрат, републикански служител. След приключване на мандата, било поради изпълнение на задачата или изтичане на периода, диктаторът връща империума, извънредните си правомощия. Злоупотреби с диктатурата почти няма в историята на републикански Рим. Едва в последния век пр. Хр. При Луций Корнелий Сула и Юлий Цезар диктатурата започва да се разширява, а впоследствие се заличава и поглъща от фигурата на императора.

Диктатурата е експанзия на изпълнителната власт, която е първичната власт, властта per se. При това овластяване, изпълнителната функция може да погълне отчасти или изцяло законодателната, съдебната, както и други функции в даден контекст (религиозно водачество, военно ръководство и пр.). При подобно развитие настъпва и отклонение от класическата диктатура на републиканския Рим. Обичайна форма на трансфер на законодателната функция е законодателството чрез изпълнителни актове (декрети, постановления, изпълнителни заповеди и др.). Диктатурата може да се поеме от колективен орган, включително от законодателния. Например Конвентът на Френската революция поглъща изпълнителната власт в законодателното тяло и така я прави неограничена. Всеки негов акт е едновременно закон и изпълнението му.

При диктатурата има степени на овластяване, за каквито при тирания, деспотия и пр. няма особен смисъл да се говори. При тях въпросът дали са умерени или брутални и кървави е емпиричен въпрос. При диктатурата обаче моментът на степенуване е съществен. Затова може да се мисли за континуум на диктаториално овластяване, в който има фази на експанзия. При извънредни състояния правомощия от необичайно висок порядък могат да бъдат упражнявани тясно инструментално, с цел нормализиране на ситуацията и възстановяване на реда. Тези правомощия може да са регулирани по правен ред. Те могат да възникнат и при отсъствие на съответни регулации, но да останат вписани в голямата рамка на конституционната държава. Възможно е в състояние на война да настъпи концентрация на власт в изпълнителни органи, още повече при вътрешен граждански конфликт. При всяка от тези хипотези са налице характеристики на диктатура, както и съответните рискове за допълнителна експанзия на овластяването. Този момент има значение при анализ на сложните отношения между диктатура и демокрация.

В републикански Рим диктатурата е комисариат, тя е комисариална диктатура (от committere, свързано с възлагане, поверяване), мандат с дефинирани правомощия. В модерен контекст обаче политическата мисъл повдига въпроси за фундаменталните основания на реда и държавността. В интерпретацията на Хобс държавата е суверен изграден в резултат на обществен договор. Суверенът упражнява монополна власт и така гарантира мира и сигурността. В тази перспектива се открива път към понятието за суверенна диктатура(souverain, по-късна дума, със значение на владетел и върховна власт). Опозицията на комисариална vs. суверенна диктатура е въведена от Карл Шмит при анализ на съвременния тип диктатури. Модерният феномен на диктатурата може да запази характеристиките, дадени в определението в началото. Но тя вече се свързва с понятието суверенитет в интерпретацията на Хобс. Модерното схващане за суверенитет не е просто название за владетел, както било в Древна Атина, Рим, Византия и други предмодерни форми. Суверенитетът вече се отъждествява с държавността и с възможността на мира и обществения ред. Оттук следва и възможността за по-радикална интерпретация на феномена на диктатурата.

Модерното разбиране за суверенитета може да се отнася до конструкцията на държавата, както при Хобс, или до самият народ, съответно общата воля, както при Русо. И в двата случая е предположено условието на индивидите, чиято тоталност дава инстанцията народ. Тази предпоставка е пряко свързана с масовата демокрация, състояние, характерно за модерния полис. Либералната традиция настоява на фигурата на гражданина, тоест на индивид, който е свободен, еманципиран и просветен. Но в духа на Хобс или Русо първичността на демократичното начало е свързано с множеството на равните индивиди. Този аспект на модерното схващане за политическото запазва връзката с диктатурата и открива възможността за народни диктатури. В политическия живот те се осъществяват като издигане на лидер от масово движение и неограниченото му овластяване. Примерите са много: така идват на власт Мусолини и Хитлер, или след Втората световна война диктатори в Южна Америка от Хуан Перон до Фидел Кастро и Хуго Чавес. Издигнатият лидер претендира и на практика разиграва непосредствени отношения с народа. Директната връзка на диктатор и народ се осъществява за сметка на степени на деградация на публичната сфера, на институции, медии, граждански структури. Фигурата на гражданина, характерна за модерната либерална традиция, се маргинализира. Връщането й обратно в обществения живот става най-често с катаклизъм.

Но диктатурата може да се установи с различни форми на узурпиране на власт, а не с издигане на диктатор от народно движение. И тук историята разполага с много примери. По отношение на Наполеон се водят спорове дали е установил военна диктатура, но несъмнено основата на силата му е армията. Немалка част от южноамериканските диктатури в 20 век са военни режими. В тези случай армията напуска конституционната си рамка и установява диктатура. Впоследствие диктаторът може да търси по-широка легитимност чрез популярни мерки, програми за стабилизация на реда, просперитет на народа и пр. Във всеки от тези случаи ограничението върху гражданските права е неизбежно. Обвързването с определена цел остава, но при произволен набор от средства. При редица такива диктатури целите може да се постигат, мандатът да се изчерпи и те да се оттеглят и възстановят демократичните избори. Но може и да застинат в трайна тиранична форма.

Модерната конституционна идея не е гарантирана срещу експанзия на диктаториални елементи. Обикновено това става при извънредни ситуации, когато концентрацията на власт е фактически неизбежна, дори да е нежелана. По време на Гражданската война в САЩ през 1861-1865 година Ейбрахам Линкълн неведнъж решава въпроси от кардинално историческо значение еднолично, без изрична легитимация от Конституцията. Легитимността на тези решения идва впоследствие, когато се оказва, че е спасил единството на Федерацията (както е изписано върху паметник в Мола на столицата Вашингтон). Сходна ситуация има и при Шарл Де Гол с висока концентрация на изпълнителна власт, еднолично управление, апели към народа на Франция за директен избор на президент и т.н. По повод Де Гол Морис Дюверже употребява израза „републиканска монархия“, който някои приписват на самия Де Гол. И в двата случая имаме експанзия на изпълнителна власт и диктаториална власт в ситуация на криза.

Примерите подсказват, че съвременната масова демокрация носи редица рискове за формиране на диктатура. В България призивите през 1990-те години за президентска република имат такъв скрит смисъл, дори застъпниците им да не го разбират. В Източна Европа, от Милошевич през 1990-те в Югославия до Орбан в Унгария, имаме очевидни диктаториални тенденции. Масовата демокрация отмества настрана фигурата на просветения и рефлексивен гражданин и поставя на негово място равни индивиди от народа. Масите от този тип избиратели могат да се колебаят между най-разнообразни изборни оферти, да се придържат към по-разумни възможности, но и да посегнат към фигури с частично диктаториални амбиции. В крайна сметка критически пробудените граждани знаят, че диктатурата е постоянна възможност на масовата демокрация и заплашва пряко тях и техните свободи.

Рисковете за формиране на диктатура се засилват или отслабват в преминаването през исторически контексти. Теоретически, а и популярно реторически, диктатурата се определя като заплаха, нещо нежелано. Но тя същевременно може да се изживява и като желано състояние на нещата, доколкото се привижда като гаранция за сигурност, ред, предвидимост, отстраняване на елементи на хаоса. Такава е ситуацията в някои страни в Европа през 1960-те и 1970-те години, Гърция, Испания, дори в някаква степен Франция. Тя се повтаря като частична тенденция след 1990 година в Източна Европа в страни като Унгария на Орбан.

Както вече разбрахме, диктатурата може и да има своите положителни страни.

Но, за да бъде тя полезна за обществото, изискването за силен, компетентен и отговорен лидер е задължително.

В противен случай понятието диктатура губи своята цялост и преминава в едно по-примитивно и угнетяващо състояние на тирания.

Сами преценете до кое от двете се доближава ситуацията в България.

Източник: НБУ

Нийл Армстронг – онзи, когото винаги ще помним

От архива с мои статии във Vesti.bg

Само няколко дни след 50-тата годишната от мисията „Аполо 11” си спомняме за Нийл Армстронг – човекът, който ще остане в историята завинаги като първия, стъпил на повърхността на Луната.

На днешния ден астронавтът щеше да навърши 90 г.,но дори и осем години след смъртта му той продължава да живее в спомените и разказите на хиляди.

И така ще е за дълго, може би до края на човечеството.

Въпреки стеснителността си на Армстронг му се налага да се превърне в публична личност, тъй като интересът към него след „Аполо 11” нараства все повече и повече.

Кои са думите на Армстронг освен „една малка крачка за човека, един голям скок за човечеството”, които не са по-малко значими, но често забравяме?

Днес ще си ги припомним.


„Най-важното постижение на „Аполо” е, че тази мисия доказа, че човечеството не е завинаги приковано за Земята, че съзнанието ни се простира много по-далеч и възможностите ни са неограничени”.

„Вярвам, че всеки човек има заложен определен брой удари на сърцето. Не възнамерявам да хабя нито един от моите”.

„Мистерията създава чудеса, а чудесата са основата на желанието на човека да разбира и научава”.

„Изведнъж ме връхлетя осъзнаването, че това малко синьо и красиво нещо, с размера на грахово зърно, е Земята. Повдигнах палеца си нагоре, затворих едното си око и пръстът изцяло скри планетата ни. Не се почувствах като великан. Почувствах се много, много малък”.

„Смятам, че се опитахме да не бъдем прекалено самонадеяни. Защото когато си вярваш повече от необходимото, точно тогава се случва нещо, което ти показва, че не бива да си толкова уверен”.


10 неща, които да знаем за завръщането на Боб Бенкен и Дъг Хърли

След двумесечен престой на борда на Международната космическа станция астронавтите Боб Бенкен и Дъг Хърли се очаква да се завърнат на Земята днес, около 21:42 часа българско време.

Бенкен и Хърли участват в първата по рода си мисия между частна компания (SpaceX на Илон Мъск) и НАСА, която изпрати хора в космоса.

Изстрелването на двамата астронавти през май месец на борда на капсулата „Дракон“ бе знаково и поради друга причина.

Това бе първото изпращане на хора в космоса от американска земя от 2011 г. насам.

„Дракон“ вече успешно се разкачи от Международната космическа станция. На живо можете да гледате неговото движение в социалните мрежи на НАСА.

Бенкен и Хърли ще се приземят някъде в Атлантическия океан, а ето и останалите 10-те неща, които трябва да знаете за тяхното завръщане…


1. Къде точно ще се приземят Бенкен и Хърли?

НАСА и SpaceX са готови да реагират на приземяването на общо 7 локации край бреговете на Флорида.

Тези 7 локации са съответно в близост до Пенсакола, Тампа, Талахази, Панама Сити Бийч, Кейп Канаверал, Дейтона и Джаксънвил.

Последно от НАСА съобщават, че място ще е някъде в Мексиканския залив.

2. Как точно се избира локацията за приземяване?

За това се изискват много изчисления, както и взимането предвид на редица фактори.

Уточнява се денят и часът на завръщане, след което се правят прогнози за атмосферните условия и прочее.

Важен критерий за избора на локация е и възможно най-краткия период между отделянето от МКС и самото приземяване.

3. Колко време ще отнеме завръщането на Земята на Бенкен и Хърли?

Времето, което ще отнеме на астронавтите да се завърнат на Земята от отделянето им от Международната космическа станция до самото приземяване зависят от много фактори.

В зависимост от тях този период варира между 6 и 30 часа.

4. Какво точно представлява завръщането?

Завръщането на екипажа на Crew Dragon започва с разкачването им от МКС. Към този етап капсулата с астронавтите ще тежи около 12 тона.

Етапът по разкачване от МКС не едностранен и се състои от няколко части, докато „Дракон“ окончателно се откъсне от станцията и поеме по пътя си към Земята.

Няколко часа по-късно би трябвало да се случи промяна в траекторията, която да изравни позицията на капсулата с мястото, където би трябвало тя да се приземи.

След завършването на финалните изчисления „Дракон“ трябва да се разкачи от съхранителя на гориво, като преди приземяването си в океана ще тежи малко над 9,6 тона.

5. С каква скорост ще се движи „Дракон“ при навлизането в земната атмосфера?

Преди да започне да навлиза в земната атмосфера „Дракон“ ще се движи с орбитална скорост от 28 000 км/ч.

Максималната температура на повърхността на капсулата при навлизането в земната атмосфера няма да надвиши 1926 градуса по Целзий.

Преминаването през земната атмосфера създава комуникационно затъмнение, което ще предизвика около 6 минути загуба на връзката с „Дракон“.

6. Кога се случва разтварянето на парашутите?

„Дракон“ разполага с два сета парашути, които ще служат за забавяне на скоростта му преди приземяване в океана.

Първият сет от два парашута би трябвало да се разтвори на около 5400 метра разстояние от повърхността, когато скоростта на капсулата е около 563 км/ч.

Вторият сет от четири парашута следва да се разтвори на 1890 метра височина, когато скоростта на „Дракон“ е около 191 км/ч.

7. Кой се грижи за изваждането на астронавтите от водата?

На всички седем предполагаеми локации персонал на SpaceX ще бъде в готовност за изваждане на капсулата от водата.

Два кораба със специалисти от НАСА и SpaceX ще бъдат из водите на Мексиканския залив, очаквайки астронавтите.

8. Колко време след приземяването в океана Бенкен и Хърли ще излязат от капсулата?

Веднага след приземяването в океана две бързи лодки се отделят от кораба, като те отговарят за проверка на сигурността на капсулата и събиране на парашутите.

Капсулата се качва на палубата на главния кораб, като медицински екип чака на място, за да посрещне астронавтите.

Цялата процедура отнема между 45 и 60 минути.

9. Къде отиват астронавтите, след като вече са извън капсулата?

Първото, което се случва с астронавтите, е подробен медицински преглед.

След това те биват отведени на брега или с кораба, или с хеликоптер.

Веднъж стъпили на земята, Бенкен и Хърли ще бъдат откарани от самолет на НАСА в базата Елингтън фийлд в Хюстън.

10. Какво следва след това?

Капсулата „Дракон“ ще бъде върната в базата на SpaceX във Флорида, за да се направят технически оценки за нейното състояние.

Ще се направи и нужната сертификация за бъдещите съвместни полети с НАСА. Този процес отнема около шест седмици.


Източник: NASA

Блокираният път – разделителна линия между смелостта и страха

Източник: Ванеса Николова

През последните няколко дни прочетох толкова много мнения по отношение на най-скорошната протестна тактика – блокирането на ключови пътища из цялата страна, че вече имам усещането, че се давя в горчилката от разделението на едно на теория общество, а на практика – едно дълбоко проядено негово подобие.

Неадекватни арогантни безделници ли са онези протестиращи, ситуирани на горещите точки на блокадата?

Неразумни ли са всички онези, които не са там, но подкрепят техните действия и идеи?

Истината е, че всяка една от страните в разразилия се обществен спор има своето право.

Но това по никакъв начин не опорочава действията на протестиращите.

С риск реториката ми да прозвучи преувеличено ще ви припомня едно популярно кредо, което твърди, че във войната и в любовта всичко е позволено.

Да, някои ще кажат, че в една демократична държава би следвало проблемите от всякакъв тип да се разрешават по мирен път.

Ако някой обаче смята, че България е демократична държава в най-чистия си вид, най-вероятно живее в голяма заблуда.

Демокрацията е сън, мираж, за който само ще мечтаем, ако вярваме, че с мирни протести, ненарушаващи спокойствието в заобикалящата ни среда, ще постигнем нещо.

В България, където от години доминира страхът от грозния, уродлив и невидим потисник в лицето на властта, окупирала държавата в различни направления, мирното протестиране ще бъде просто поредният отчаян вопъл за промяна.

Свидетели сме на една безпрецедентна наглост, която до този момент не сме виждали.

Ако върнем лентата назад и си спомним предсрочното прекратяване на предишните два мандата на ГЕРБ, ще забележим, че дори тогава те не са проявявали толкова висша форма на арогантност и наглост спрямо обществото ни.

Приятно ли ви е през ден да следите обиколките с джипката на министър-председателя?

Отива ли това поведение на човек, заемащ най-важния пост в държавата?

Разбира се, че не! А за всеки, който вярва в обратното, съжалявам искрено.

Някога да сте виждали подобни нискокултурни лайвчета във фейсбук на Ангела Меркел, Еманюел Макрон, Джузепе Конте, Марк Рюте, Педро Санчес, Сана Марин?

Няма и да видите. Защото не това е лицето на един човек, носещ такава отговорност върху плещите си.

Изисква се липсата на всякакъв срам за поведение тип „Баце Нанка“. Години наред потулени скандали, затворени усти и забутани в ъгъла улики, така че всеки да ги забрави, дори и най-злопаметните.

На хората обаче вече им писна да забравят.

Писна им да се примиряват, само защото простащината в управлението се е превърнала в едно досадно ежедневие.

„Не може малцинството да определя какво ще се случи с мнозинството“, каза вчера депутатът от ГЕРБ Александър Ненков.

Този лозунг се превръща в мото на управляващите, които усилено се опитват сякаш да убедят самите себе си, че недоволните граждани са само една шепа безумци, решили да изкажат свободно мнението си.

Това се оказва категорично грешно и го доказват дори социологическите проучвания, които толкова пъти са били подлагани под съмнение. Този път дори те не могат да бъдат подменени.

Вчера социолог, чието име за съжаление забравих, в студиото на „Лице в лице“ много ясно определи разликата между протестите от 2013 г. и тези от 2020 г.

Протестите през 2013 г. искаха оставката на правителството на Орешарски и категоричното отстраняване на БСП и ДПС от властта. Протестите от 2020 г. искат нещо много по-голямо. Те ясно казват на всички сегашни лица на българския политически елит: „Вие сте престъпници. Ние не искаме само оставка за вас, а и затвор“.

Забелязва се раздвижване в обществото, една тенденция на това нещата да се наричат с истинските им имена. Това до скоро беше меко казано налудничаво.

Държава не се управлява с всяване на страх и заплахи.

„Ако ни няма нас, всичко ще се срути.“

Не се безпокойте. България съществува от над 1300 г. Тя е била тук преди вас, ще бъде и след вас.

Абсолютен факт е, че блокираните пътища създават неудобства. Но трафикът в София не е по-приятен, дори когато Орлов мост не е блокиран.

Пътна мрежа, която не е в състояние да издържи все по-нарастващото столично население. Лоша координация на наземния градски транспорт. Изключителна натовареност на метрото в пиковите часове. Абсолютно липсваща пътна линия, която да осигурява безпроблемно придвижване на хората, които желаят да пътуват с велосипед.

Тези проблеми присъстват ежедневно в София, дори когато Орлов мост не е блокиран.

Държавата е блокирана от години. Блокирана е от некадърни, нагли и безскрупулни личности, на които им е време да се оттеглят.

Блокадата на Орлов мост е просто детска игра, която много хора целят да опорочат и да драматизират, превръщайки един протест в защита на демокрацията и върховенството на закона в древногръцка трагедия.

Трагедията, българската, я изживяваме всеки ден в продължение на години.

Време е спектакълът да приключи.

Главните действащи лица отдавна са изчерпали актьорския си потенциал, а публиката няма сили за повече аплодисменти.

След технически проблем Perseverance пътува успешно към Марс

След вчерашния успешен старт на струващата 2,4 млрд. долара мисия „Марс 2020“ на НАСА два технически проблема за кратко разтревожиха ръководителите на програмата.

Първият от тях бе свързан с комуникацията между наземния контрол и марсохода.

Подобен проблем НАСА имаше и при изстрелването на марсохода Curiosity през 2011 г., така че случилото се не изненада агенцията.

За комуникацията си с космическия апарат НАСА използва технология позната като Deep Space Network, която изпитва известни затруднения, когато обектът все още се намира в близост до Земята.

Проблемът идва от това, че антените на тази система за комуникация са с огромни размери, а сензорите са изключително чувствителни.

Ситуацията, която се получава е нещо подобно на това някой да крещи в ухото ви. Макар и да е близо до вас, сигналът е прекалено мощен, с друга честота, която блокира възможността да разберете какво точно се опитват да ви кажат.

Този проблем бързо бе разрешен и наземният контрол успя да извърши комуникация с Perseverance.

Втората ситуация, която задържа вниманието на отговорните за мисията, бе навлизането на марсохода в „безопасен режим“.

Това се случи поради навлизането на Perseverance в земната сянка и рязкото спадане на температурата на повърхността му. Това провокира автоматично преминаване на марсохода към режим на безопасност.

След излизането от земната сянка апаратът е възстановил нормалната си температура и в момента се намира в добро състояние, предават от НАСА.

През следващите две седмици Perseverance би трябвало да пътува без да има нужда от допълнителна намеса на наземния екип в неговата траектория.

През това време експертите ще имат време да анализират данните от полета на марсохода в земната сянка.

Вчерашният успешен старт на мисията бе от голямо значение.

Ако Perseverance не бе изстрелян до 15 август, то следващата възможност щеше да дойде чак през 2022 г.

Това закъснение щеше да струва на НАСА допълнителни 500 млн. долара.

Източник: NASA, Space.com

Успешен старт! НАСА се отправи към Марс в търсене на следи от живот

Източник: Facebook/NASA

В 14:50 часа българско време НАСА успешно изстреля марсохода Perseverance към Червената планета.

Основните цели на мисията включват:

• търсене на следи от античен живот, съществувал някога на Марс (за тази цел Perseverance ще си служи с лазери и рентгенови датчици, извършващи химически анализ)

• събиране на скален и почвен материал с потенциал за връщането му на Земята

• изпробване на ново поколение роботизирани технологии, включително опит за летене на друга планета (Perseverance ще носи със себе си хеликоптера Ingenuity)

Очаква се Perseverance да достигне Марс на 18 февруари 2021 г.

Perseverance, който тежи 1040 кг, е петият марсоход на НАСА.

Той ще надгражда всичко, постигнато до този момент от предходните мисии на агенцията.

С успешния старт на мисия САЩ вече е третата страна, която изпраща се отправя към Червената планета този месец.

Миналата седмица Китай изстреля марсохода Tianwen-1.

Ако мисията завърши успешно, Китай ще се превърне във втората страна след САЩ, която успешно изпраща роувър на друга планета.

Обединените арабски емирства също изстреляха своя мисия от Япония преди дни. Al-Amal ще обикаля в орбита около Марс. Това е първата мисия до Червената планета на ОАЕ.

Конспирациите или как липсата на знания прояжда обществото

Несъмнено всеки човек е чувал, чел е или дори някога е вярвал в поне една конспиративна теория.

Конспирациите далеч не са нещо, присъщо единствено на модерния свят, но днес те определено са по-силни от всякога, подхранвани от интернет потоците за разпространение на информация.

Не е трудно да направим един обобщен образ на хората, които са най-склонни да вярват и да разпространяват конспиративни теории, но днес няма да се занимаваме с това, защото лесно някой би останал обиден.

Конспирациите са нещо като езотериката и голяма част от религиозните култове. Вяра в невидимото. Опит за обясняване на обикновени случки или процеси в природата с някакви тайнствени паранормални методи.

На този принцип обществото действа от хилядолетия.

Когато небето се разкъсвало от гръмотевици, древните гърци оправдавали това с гнева на Зевс и олимпийските богове. Когато настъпвал период на суша и Нил не бил достатъчно пълноводен, за да напои насажденията, древните египтяни си обяснявали това с нрава на боговете.

Тук дори не говорим за прецедент при политеистичните религии, които са доминирали в условията на древния свят.

Дори днес, в свят, който уверено наричаме модерен и преобладаващи са монотеистичните вероучения, много хора се уповават на религията, за да си обяснят различни събития, независимо дали в личен или по-мащабен план.

Характерно е за човека като вид да отдава голямо значение на някакви по-висши сили, когато сам не може научно или по някакъв друг рационален начин да си обясни случващото се.

Аналогична е ситуацията с конспиративните теории.

Те не са нищо повече от един опит да се обясни нещо напълно реално и нормално по начин, по който случилото се да изглежда недостижимо, дело на по-висши сили и прочее.

Хората, които имат проблеми с доверието и страдат от синдрома, че всички (най-вече висшестоящите) ги лъжат, са по-склонни да вярват в конспирации. Защото те им дават доказателство за това, че за пореден път са били излъгани.

Липсата на знания също подклажда афинитета към конспирациите. Когато не можеш да разбереш защо дадено нещо се случва по рационалния и научен път, се опитваш веднага да намериш „вратичка“.

Колкото по-необразован си, толкова по-лесно би било някой да те накара да повярваш в поредната конспиративна теория.

Това условие обаче не е изцяло валидно, тъй като днес наблюдаваме феномен, който е трудно обясним.

Все повече интелигентни и образовани хора стават проводници на фалшиви новини, граничещи с това да се превърнат в налудничави конспирации.

Най-актуалната конспиративна теория, пуснала пипалата си и на територията на България, говори за това как милиардерът Бил Гейтс и съпругата му Мелинда са съучастници в грандиозен заговор за това цялото население на планетата уж да бъде ваксинирано срещу COVID-19, а всъщност да бъде чипирано.

В София дори бе организиран протест срещу Бил Гейтс и „петжито“, който заклеймяваше всеки противник на съответното протестно верую като „соросоид“ и тъй нататък.

Не знам дали хората осъзнават до какви тежки последици може да доведе това безразборно разпространение на фалшиви новини. Хората явно не сме достатъчно зрели, за да селектираме и филтрираме достоверната и недостоверната информация в мрежата.

За съжаление стотици, а може би хиляди хора само в България, четат и вярват на писаниците в претендиращите да бъдат медии ПИК, Блиц, секира.бг, лупа.бг, клюка.бг и т.н. Списъкът с кафяви медии е доста по-дълъг от този с такива, които си заслужават вниманието.

Жалко.

Едни от любимите (да се разбира най-смешни) ми конспиративни теории са онези, свързани с извънземни и НЛО.

В голяма част от случаите на хора, които твърдят, че са забелязали НЛО, извънземният кораб се оказва планетата Венера, която е един от най-ярките обекти в нощното небе.

Ако има извънземни на Земята, то или те са изключително развита цивилизация, която умее да преодолява огромните разстояния в космоса или просто на нас ни куца математиката.

Бързо отклонение. Най-близката звезда до Земята (освен Слънцето, разбира се) е Алфа Кентавър. Тя се намира на малко повече от 4 светлинни години разстояние от планетата ни. Ако космическият апарат „Вояджър“ бе изпратен към тази планетарна система, биха му отнели около 70 000 години, за да я достигне.

Сами разбирате, че дори „близо“ в космически мащаби означава „ужасно далече“.

Не мога да гадая какво би се случило, ако учените открият данни за наличието на извънземен живот – на Земята или където и да е из Вселената.

Знам само едно. Като човек, който е влюбен в науката и мечтае да стане учен, аз бих съобщила на цялото човечество без капка съмнение.

Разбира се, има начин тази информация да бъде поднесена деликатно.

А дори и да открием следи от наличието на извънземна цивилизация някъде из галактиката, то това може би ще разстрои учените повече, отколкото ще ги развесели.

Нека предположим, че съвсем скоро открием планетарна система на 1000 светлинни години от Земята, където има планета с перфектните условия за живот.

Дори и това да е така, светлината пътува 1000 години от онази планета до нас. Това означава, че ние я виждаме 1000 години назад в миналото. Не знаем как изглежда тя в момента, нито какво се случва с евентуално съществуващата там цивилизация.

1000 години са много и малко на космически език. Сега е 2020 г. Ако върнем лентата назад и се озовем в 1020 г., разликите в развитието на цивилизацията между тогава и днес може би ще са много повече от приликите.

Ако отидем 1000 години напред? 3020 година. Можете ли да си представите как ще изглежда обществото ни тогава или дали ще съществува изобщо?

Конспирациите са добър начин да тренираме мозъка си, опитвайки се да намерим разумното и неразумното в тях.

Но най-важно от всичко е да мислим преди да говорим. И преди да вярваме.

Всичко, което трябва да знаем за новата мисия на НАСА до Марс

Източник: NASA

БЪРЗИ ФАКТИ

Име на мисията: „Марс 2020“

Име на марсохода: Perseverance („Постоянство“)

Основна цел: Perseverance ще търси следи от древен живот на Червената планета и ще събира скални и почвени материали с евентуална възможност за връщането им на Земята.

Дата на изстрелване: 30 юли 2020 г. (При лоши атмосферни условия възможно е прозорецът на изстрелване да бъде удължен до 15 август)

Място на изстрелване: военновъздушната база „Кейп Канаверал“, Флорида

Дата на кацане: 18 февруари 2021 г.

Място на кацане: Кратерът „Йезеро“, Марс

Продължителност на мисията: Минимум 687 земни дни (една година на Марс)


„Всичко около излитането е уточнено, готови сме“, потвърди администраторът на НАСА Джим Брайдънстийн този понеделник.

„Живеем в едно необикновено време, насред пандемията от коронавирус, но въпреки това успяхме да спасим тази мисия, защото тя е изключително важна“, добавя Брайдънстийн.

Излитането на Perseverance от „Кейп Канаверал“ на борда на ракетата „Атлас V“ е планирано за четвъртък, 30 юли, в 14:50 часа българско време.

Събитието може да бъде наблюдавано директно в уеб страницата на НАСА, както и в Youtube канала на агенцията.

След 7-месечно пътуване Perseverance би трябвало да кацне на повърхността на Марс на 18 февруари 2021 г.

Perseverance, който тежи 1040 кг, е петият марсоход на НАСА.

Той е оборудван с малък хеликоптер – Ingenuity, който ще направи опит да полети за пръв път на друга планета. Perseverance има още роботизирана ръка, както и цял арсенал от камери и микрофони.

Марсоходът ще търси следи от древни микроорганизми, обитавали Червената планета.

За да извърши тези изследвания, Perseverance ще си служи с лазери и рентгенови датчици, извършващи химически анализ.

Петият марсоход на НАСА ще надгражда всичко, постигнато до този момент от предходните мисии на агенцията.

Ако всичко мине по план и Perseverance полети към Марс в четвъртък, САЩ ще стане третата страна, която изпраща мисия към Червената планета този месец.

Миналата седмица Китай изстреля марсохода Tianwen-1.

Ако мисията завърши успешно, Китай ще се превърне във втората страна след САЩ, която успешно изпраща роувър на друга планета.

Обединените арабски емирства също изстреляха своя мисия от Япония преди дни. Al-Amal ще обикаля в орбита около Марс. Това е първата мисия до Червената планета на ОАЕ.

Източник: phys.org, NASA

Феноменът One Direction – последният призрак в историята на бойбандите

На няколки пъти започвах тази статия, но някак винаги изтривах всичко написано и си казвах, че може би ще я завърша друг път.

Преди четири дни One Direction, които макар и вече да се изявяват като солови изпълнители, отпразнуваха 10 години от своето създаване.

Четирима от общо петте някогашни члена на бандата публикуваха своите мисли по повод годишнината, а в официалния канал на групата в Youtube се появи видео с избрани моменти от активния период на One Direction.

Бе активиран и специален уебсайт – 10yearsof1d.com, на чиято платформа феновете могат да си припомнят цялата история на групата от 23 юли 2010 г. до разделянето им като банда и пътя на петимата като солови изпълнители.

Към 20:21 часа на 26 юли видеото, качено на 23 юли, има над 13,2 млн. гледания и над 2,2 млн. харесвания.

Спомням си, когато за пръв път разбрах за One direction. А от тогава сякаш е минала цяла вечност. Беше лятото на 2011 г., точно бях завършила 6-ти клас. Тогава регетонът все още не беше обладал целия свят, рап кралицата беше Ники Минаж, а не Карди Би, Джъстин Бийбър беше един от най-мразените хора на планетата, а не просто съпругът на Хейли Болдуин.

По това време повечето от нас не бяха чували все още за Инстаграм. Тик Ток не съществуваше, нямахме мобилни данни на телефона си, а най-голямото щастие беше да имаш инсталиран Temple Run, с който да се забавляваш по време на междучасията.

Наистина ми е трудно да повярвам, че всичко това е било реалност. Изглежда толкова далечно и някак сюрреалистично.

По същото време може би по-лошо от това да си почитател на Джъстин Бийбър бе това да си фен на One Direction.

Връщайки се назад във времето, не знам какво точно ме е накарало да стана част от онази група луди момичета, способни на всичко, за да защитят своите идоли, позната като „дайрекшънари“.

Поп музиката никога не е била моето нещо. Когато бях на 7 години, за пръв път съзнателно започнах да подбирам музиката, която слушам. Тогава за пръв път се влюбих и в творчеството на Guns N’ Roses. Така е и до днес.

One direction беше нещо съвсем различно. Фаза от живота ми, която не смятам, че е индивидуална, а по-скоро характерна за много момичета в тийнейджърска възраст.

Съдя по това от моята лична семейна история. Майка ми и нейният „Backstreet Boys период“. Баба и нейният „Beatles период“.

Може би ако следвах психология, щях да напиша дипломна работа на тема: „Генетично заложено ли е в нашата психика да проявяваме силно пристрастие към дадена бойбанда (или изпълнител) поне веднъж в живота ни?“.

Въпреки множеството критики (предимно от мъжката страна), с които One direction бяха засипвани, не може да се отрече, че те постигнаха успехи, на практика равняващи се с тези на много други популярни бойбанди и рок групи от миналото.

Макар днес да не откривам кой знае каква музикална стойност в репертоара на британско-ирландската банда, те със сигурност заслужават успехите си.

През 2013 г. One Direction стават най-печелившите музикални артисти за годината. Тогава корейските банди може и да не бяха завладели света все още, но конкуренцията далеч не беше малка.

През този период Тейлър Суифт, Ед Шийрън, Ариана Гранде, Кейти Пери, Риана, Джъстин Бийбър и Бийонсе също бяха във вихъра на кариерата си.

В периода, в който One direction препълваха стадионите по цялата планета, редица бойбанди се формираха, но и разпаднаха.

Не мога да кажа, че дори една от тях се доближи поне малко до славата на петимата от 1D.

Саймън Коуъл има усет за потенциални суперзвезди. Неведнъж го е доказвал. А One direction са може би най-яркият пример за неговия неоспорим талант.

Едва ли някой е вярвал, че 1D ще направят дългогодишна кариера като група по примера на някои ветерани в рок и метъл средите. Бойбандите са обречени да се разпадат. Рано или късно. В повечето случаи рано.

Защо?

Защото е изключително трудно да задържиш трима, четирима или петима вокалисти на едно място за толкова дълго време. Винаги ще има някой, който изпъква. Някой, който взима повече солови части. Някой, който е по-предпочитан от феновете.

Ето тук е голямата разлика с рок банди като Rolling Stones и Aerosmith например. В рок бандите всеки има своята роля. Един е вокалист, друг е на барабани, трети на бас китара.

При бойбандите ролята е само една. И тази една роля е поделена на няколко части. От това произлизат всички проблеми и именно там се пропуква стабилността.

Тръгва си един, после втори и накрая групата се разпада. В повечето случаи всички бивши членове правят опит за солова кариера. Рядко успяват всички. Един или двама успяват соло, но другите имат по-скоро посредствена кариера.

Така се случи и с 1D.

Хари Стайлс и Зейн Малик успяха да се откъснат от имиджа на „момче от бойбанда“ и да развият своя нов образ като солови изпълнители.

Разбира се, това не е учудващо, тъй като Хари и Зейн бяха най-разпознаваемите лица в групата. С най-ярка идентичност.

Лиам Пейн, Найл Хоран и Луи Томлинсън също продължават да градят своите солови кариери, но определено нямат славата на Хари и Зейн.

Лиам и Луи са ориентирани отново към поп жанра, като Лиам направи няколко колаборации с регетон звезди. Найл напомня на Ед Шийрън по стил на пеене и цялостен имидж, но точно защото „напомня“ на някого, а не е идентифициран с нещо специфично, му пречи да постигне много в соловото си развитие.

Парчетата, които Зейн пуска, не могат да бъдат идентифицирани с един музикален стил, но в тях можем да разпознаем поп, хип-хоп, реге мотиви. Специфичният му глас също спомага за неговата приемственост сред публиката.

Хари Стайлс може би се оказва най-успешен от всички петима. Той има и най-оригиналното звучене, както и поглед към музиката като изкуство.

Озаглавих статията „Феноменът One Direction – последният призрак в историята на бойбандите“, тъй като поне на мен не ми е известно след залеза на 1D да се е появила някоя друга толкова популярна и успешна бойбанда.

Може би ерата на бойбандите е дошла до своя край. А това, което е останало от нея, се е пренесло на другия край на света – в Южна Корея, където KPop истерията е в своята кулминация.

Пренебрежително е обаче да се смята, че корейските момчешки и момичешки банди са популярни само в Азия. BTS добиха световна слава и печелят редица престижни музикални награди през последните години.

Днес съм на 20 и времената, в които бях на 11-12 години и се вълнувах от животите на Найл, Хари, Зейн, Лиам и Луи изглеждат като от някое друго измерение.

Това обаче не означава, че пренебрегвам приноса, който е имал моят „One direction период“ за цялостното ми развитие.

Именно от създаването на така наречените fan fictions започнах да развивам уменията си в писането. Първият роман, който завърших на 13-годишна възраст, бе вдъхновен от точно такъв fan fiction.

Важното в живота е да се възползваме от всички позитиви, които би могла да ни донесе дадена ситуация.

И да не съжаляваме за изборите, които правим по пътя си.

Бай Ганьо – болестта на един народ

Българите определено обичаме да се присмиваме на чужд гръб. Когато обаче някой ни посочи с пръст и удари на някое от слабите ни места, се обиждаме.

Понякога просто е трудно да осъзнаем, че колкото и да не ни се иска, всеки от нас носи някоя от засрамващите, унизителни и неповторими черти на Бай Ганьо.

За тази байганьовска болест няма разделителни линии. Образованието, възпитанието и социалната среда нямат значение, защото този синдром се прокрадва навсякъде из родната ни земя.

Колкото по-бързо разбереш в кой аспект се проявява твоят личен Бай Ганьо, толкова по-лесно ще ти е да го изкорениш от себе си.

Не защото нямаш афинитет към него. А защото е време да се отскубнеш от примката му и да вървиш напред.

От създаването на Бай Ганьо от Алеко Константинов са изминали повече от 120 г. Достатъчно време, през което да се излекуваме. Да унищожим синдрома на байганьовщината.

Явно е, че не сме успели. За съжаление.

И все пак сме длъжни да го направим, ако искаме обществото ни да се развива и в действителност да настъпи истинска промяна. А не поредната подмяна.

У нас съществува една огромна заблуда, която често се опитва да оправдава некомпетентността, ниската култура и липсата на възпитание с тоталното клише „човек от народа“.

Да си народен човек, драги, не означава да бъдеш невъзпитан простак. Колкото и да ви се иска да се наричате хора от народа, не сте. Вие просто сте пореднето одухотворение на Бай Ганьо.

Разбира се, че няма как такива хора да бъдат тотално заличени от цветната картина на нашето общество.

Не можем обаче повече да им позволяваме да заемат важни длъжности в държавата. Не можем да им позволяваме те да решават нашето бъдеще.

Не може повече да бъдем безразлични, наблюдавайки как подобни личности ни представят на международната политическа сцена и как всекидневно ни лъжат без грам срам.

Да не ти пука не е готино.

Особено в този случай. Мрънкането вкъщи, в механата с аверите и на улицата с някой познат не е по-малко срамно и непристойно от поведението на „висшестоящите“.

Никой няма основателно оправдание за безразличието си към състоянието на собствената му родина.

Може да не ти пука, ако си сам и носиш отговорност единствено за себе си. Дори тогава не е изцяло оправдано.

Всеки от нас има възрастен роднина, родители, брат или сестра, деца. И всички би трябвало да искаме те да могат да живеят достойно в страната си.

Не е нормално хората, които с десетилетия са работили и внасяли данъци в държавната хазна, да живеят масово в мизерия и да трябва да избират между това да си купят лекарства или една тарелка пилешко.

Когато отидете на запад и видите как прекарват старините си тамошните пенсионери, несъмнено ще ви заболи.

Въпросът не е „да избягаме в чужбина“, а да имаме равен и еднакво оправдан избор да останем или да заминем.

Не е нормално да ти казват, че не е добре да учиш дадена специалност, защото за нея „няма бъдеще в България“.

А защо да не направим така, че да има?

Перспектива тук има само в определени сфери в частния сектор. За държавния е трудно да говорим, тъй като там октоподът на властта е окупирал почти всички възможни полета за изява.

Г-н Борисов, знаете ли, че от 10-годишна мечтая да се занимавам с астрономия?

И знаете ли какво? Отказах се (временно), защото прецених, че искам да остана в България и да намеря начин да се развивам тук. И поради тази причина избрах друга специалност.

Защото в България има изключително добри учени в областта, но знаете ли какви са перспективите? Нищожни!

С какво стимулирате младите хора да избират научни професии освен с премахването на семестриалните такси? За което не съм сигурна, че работи.


След като в поредицата за европейските лидери ви представих резюмирани биографии на всички 26-има управници на страните от ЕС, смятам, че би трябвало да кажа една-две думи и за Бойко Борисов, макар че неговата история е обвита в много неизвестни.

Което не би трябвало да бъде така.

Ще ви представя точна извадка на биографията на Бойко Борисов от уеб страницата на Министерски съвет:

„Роден е на 13 юни 1959 г .

През 1982 г. се дипломира се във Висшата специална школа на МВР като инженер по специалността „Противопожарна техника и безопасност” с чин лейтенант, след което служи като командир на взвод и командир на рота в МВР.

В периода 1985-1990 г. е преподавател във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност на МВР. Защитава дисертация на тема „Психо-физическата подготовка на оперативния състав” и му е присъдена научната степен „кандидат на науките” (равностойна на „доктор”).

През 1990 г. напуска системата на МВР и година по-късно основава фирма „ИПОН-1” ООД, която е сред най-големите охранителни фирми в страната. Фирмата членува в Световната организация на охранителите IAPPA, а Бойко Борисов е персонален член на организацията.

От 1 септември 2001 г. е назначен на длъжността Главен секретар на МВР с указ № 194/2001 на Президента на Република България, а със заповед на Министъра на вътрешните работи му е присъдено звание „полковник” от МВР. С указ №32/2002 на Президента на Република България е удостоен със звание генерал-майор, а на 25.06.2004 г. е удостоен със званието генерал-лейтенант.

На 10.11.2005 г. е назначен за кмет на Столична община с решение №270/2005 г. на Столичния общински съвет.

От 10 януари 2010 г. до момента е председател на ПП ГЕРБ.

В професионалната си кариера е награждаван многократно. Сред отличията, с които е удостояван, са Международната награда на фондацията (Prix de la Fondation) на форума „Кран Монтана“ за усилията му и ангажимента в борбата с корупцията и организираната престъпност в България (2010 г.), награда от Европол за добро сътрудничество с българските служби за сигурност (2010 г.), Европейската награда „Бронзов бик“ от Асоциацията на данъкоплатците в Европа (2009 г.), Кавалер на Големия кръст на ордена „За заслуги на Италианската република“ (2009 г.), Почетна титла Командир на Ордена на Звездата на италианската солидарност (2006 г.), Почетен жезъл от генералния директор на полицията на Испания, Медал за бойно съдружие от заместник-директора на ФСБ на Русия, Почетен медал на френската полиция от името на Президента на Франция и от името на министъра на вътрешните работи, вътрешната сигурност и местните свободи, Кръст за полицейски заслуги с червена звезда от министъра на вътрешните работи на Кралство Испания, Награда за особен принос в развитието на тениса в България от президента на „Тенис Европа” Жак Дюпре (2012 г.), сертификати за благодарност за изключителен принос в борбата с наркотиците, организираната престъпност и корупцията, с фалшивото евро от Службата за борба с наркотиците (ДЕА) към Департамента на правосъдието на САЩ, от МВР и Генералната дирекция на Турската национална полиция, от директора на „Европол” Юрген Щорбек и др.

Народен представител от ПП ГЕРБ в 42-ото Народно събрание, избран за народен представител в 43-ото и 44-ото Народно събрание на Република България.

Министър-председател на Република България от 27.07.2009 г. до 21.02.2013 г. и от 07.11.2014 г. до 27.01.2017 г.

Избран за министър-председател на Република България на 4 май 2017 г. от 44-ото Народно събрание.“

Звучи прекрасно. Имаме си министър-председател, който протежава научна степен доктор, успешен бизнес с охранителна фирма зад гърба си и прочее.

Зад този блясък обаче остават всички скандали, някои оправдани с редица доказателства, а други – останали по-скоро слухове.

Скандали, повечето от които останали неразследвани. Други – разследвани, но без някакъв ефективен резултат.

Може би много хора са забравили за това как върху едно от гръцките издания на „Бай Ганьо“ погрешка бе сложен колаж на българския премиер.

Грешката може би все пак се оказва вярна.

Въпреки своята докторска степен министър-председателят не успява да се откъсне от образа на „народен човек“ вече повече от десетилетие.

Неговата байганьовска болест е в толкова напреднал стадий, че няма никаква надежда той да бъде излекуван.

Важното е повече да не допускаме тази грешка. Народният човек-байганьовец няма да „ни оправи“.

Оглеждайте се внимателно. И преценявайте. Духът на Бай Ганьо дебне от всеки ъгъл. Особено ако този ъгъл е политически.