Феноменът One Direction – последният призрак в историята на бойбандите

На няколки пъти започвах тази статия, но някак винаги изтривах всичко написано и си казвах, че може би ще я завърша друг път.

Преди четири дни One Direction, които макар и вече да се изявяват като солови изпълнители, отпразнуваха 10 години от своето създаване.

Четирима от общо петте някогашни члена на бандата публикуваха своите мисли по повод годишнината, а в официалния канал на групата в Youtube се появи видео с избрани моменти от активния период на One Direction.

Бе активиран и специален уебсайт – 10yearsof1d.com, на чиято платформа феновете могат да си припомнят цялата история на групата от 23 юли 2010 г. до разделянето им като банда и пътя на петимата като солови изпълнители.

Към 20:21 часа на 26 юли видеото, качено на 23 юли, има над 13,2 млн. гледания и над 2,2 млн. харесвания.

Спомням си, когато за пръв път разбрах за One direction. А от тогава сякаш е минала цяла вечност. Беше лятото на 2011 г., точно бях завършила 6-ти клас. Тогава регетонът все още не беше обладал целия свят, рап кралицата беше Ники Минаж, а не Карди Би, Джъстин Бийбър беше един от най-мразените хора на планетата, а не просто съпругът на Хейли Болдуин.

По това време повечето от нас не бяха чували все още за Инстаграм. Тик Ток не съществуваше, нямахме мобилни данни на телефона си, а най-голямото щастие беше да имаш инсталиран Temple Run, с който да се забавляваш по време на междучасията.

Наистина ми е трудно да повярвам, че всичко това е било реалност. Изглежда толкова далечно и някак сюрреалистично.

По същото време може би по-лошо от това да си почитател на Джъстин Бийбър бе това да си фен на One Direction.

Връщайки се назад във времето, не знам какво точно ме е накарало да стана част от онази група луди момичета, способни на всичко, за да защитят своите идоли, позната като „дайрекшънари“.

Поп музиката никога не е била моето нещо. Когато бях на 7 години, за пръв път съзнателно започнах да подбирам музиката, която слушам. Тогава за пръв път се влюбих и в творчеството на Guns N’ Roses. Така е и до днес.

One direction беше нещо съвсем различно. Фаза от живота ми, която не смятам, че е индивидуална, а по-скоро характерна за много момичета в тийнейджърска възраст.

Съдя по това от моята лична семейна история. Майка ми и нейният „Backstreet Boys период“. Баба и нейният „Beatles период“.

Може би ако следвах психология, щях да напиша дипломна работа на тема: „Генетично заложено ли е в нашата психика да проявяваме силно пристрастие към дадена бойбанда (или изпълнител) поне веднъж в живота ни?“.

Въпреки множеството критики (предимно от мъжката страна), с които One direction бяха засипвани, не може да се отрече, че те постигнаха успехи, на практика равняващи се с тези на много други популярни бойбанди и рок групи от миналото.

Макар днес да не откривам кой знае каква музикална стойност в репертоара на британско-ирландската банда, те със сигурност заслужават успехите си.

През 2013 г. One Direction стават най-печелившите музикални артисти за годината. Тогава корейските банди може и да не бяха завладели света все още, но конкуренцията далеч не беше малка.

През този период Тейлър Суифт, Ед Шийрън, Ариана Гранде, Кейти Пери, Риана, Джъстин Бийбър и Бийонсе също бяха във вихъра на кариерата си.

В периода, в който One direction препълваха стадионите по цялата планета, редица бойбанди се формираха, но и разпаднаха.

Не мога да кажа, че дори една от тях се доближи поне малко до славата на петимата от 1D.

Саймън Коуъл има усет за потенциални суперзвезди. Неведнъж го е доказвал. А One direction са може би най-яркият пример за неговия неоспорим талант.

Едва ли някой е вярвал, че 1D ще направят дългогодишна кариера като група по примера на някои ветерани в рок и метъл средите. Бойбандите са обречени да се разпадат. Рано или късно. В повечето случаи рано.

Защо?

Защото е изключително трудно да задържиш трима, четирима или петима вокалисти на едно място за толкова дълго време. Винаги ще има някой, който изпъква. Някой, който взима повече солови части. Някой, който е по-предпочитан от феновете.

Ето тук е голямата разлика с рок банди като Rolling Stones и Aerosmith например. В рок бандите всеки има своята роля. Един е вокалист, друг е на барабани, трети на бас китара.

При бойбандите ролята е само една. И тази една роля е поделена на няколко части. От това произлизат всички проблеми и именно там се пропуква стабилността.

Тръгва си един, после втори и накрая групата се разпада. В повечето случаи всички бивши членове правят опит за солова кариера. Рядко успяват всички. Един или двама успяват соло, но другите имат по-скоро посредствена кариера.

Така се случи и с 1D.

Хари Стайлс и Зейн Малик успяха да се откъснат от имиджа на „момче от бойбанда“ и да развият своя нов образ като солови изпълнители.

Разбира се, това не е учудващо, тъй като Хари и Зейн бяха най-разпознаваемите лица в групата. С най-ярка идентичност.

Лиам Пейн, Найл Хоран и Луи Томлинсън също продължават да градят своите солови кариери, но определено нямат славата на Хари и Зейн.

Лиам и Луи са ориентирани отново към поп жанра, като Лиам направи няколко колаборации с регетон звезди. Найл напомня на Ед Шийрън по стил на пеене и цялостен имидж, но точно защото „напомня“ на някого, а не е идентифициран с нещо специфично, му пречи да постигне много в соловото си развитие.

Парчетата, които Зейн пуска, не могат да бъдат идентифицирани с един музикален стил, но в тях можем да разпознаем поп, хип-хоп, реге мотиви. Специфичният му глас също спомага за неговата приемственост сред публиката.

Хари Стайлс може би се оказва най-успешен от всички петима. Той има и най-оригиналното звучене, както и поглед към музиката като изкуство.

Озаглавих статията „Феноменът One Direction – последният призрак в историята на бойбандите“, тъй като поне на мен не ми е известно след залеза на 1D да се е появила някоя друга толкова популярна и успешна бойбанда.

Може би ерата на бойбандите е дошла до своя край. А това, което е останало от нея, се е пренесло на другия край на света – в Южна Корея, където KPop истерията е в своята кулминация.

Пренебрежително е обаче да се смята, че корейските момчешки и момичешки банди са популярни само в Азия. BTS добиха световна слава и печелят редица престижни музикални награди през последните години.

Днес съм на 20 и времената, в които бях на 11-12 години и се вълнувах от животите на Найл, Хари, Зейн, Лиам и Луи изглеждат като от някое друго измерение.

Това обаче не означава, че пренебрегвам приноса, който е имал моят „One direction период“ за цялостното ми развитие.

Именно от създаването на така наречените fan fictions започнах да развивам уменията си в писането. Първият роман, който завърших на 13-годишна възраст, бе вдъхновен от точно такъв fan fiction.

Важното в живота е да се възползваме от всички позитиви, които би могла да ни донесе дадена ситуация.

И да не съжаляваме за изборите, които правим по пътя си.

Бай Ганьо – болестта на един народ

Българите определено обичаме да се присмиваме на чужд гръб. Когато обаче някой ни посочи с пръст и удари на някое от слабите ни места, се обиждаме.

Понякога просто е трудно да осъзнаем, че колкото и да не ни се иска, всеки от нас носи някоя от засрамващите, унизителни и неповторими черти на Бай Ганьо.

За тази байганьовска болест няма разделителни линии. Образованието, възпитанието и социалната среда нямат значение, защото този синдром се прокрадва навсякъде из родната ни земя.

Колкото по-бързо разбереш в кой аспект се проявява твоят личен Бай Ганьо, толкова по-лесно ще ти е да го изкорениш от себе си.

Не защото нямаш афинитет към него. А защото е време да се отскубнеш от примката му и да вървиш напред.

От създаването на Бай Ганьо от Алеко Константинов са изминали повече от 120 г. Достатъчно време, през което да се излекуваме. Да унищожим синдрома на байганьовщината.

Явно е, че не сме успели. За съжаление.

И все пак сме длъжни да го направим, ако искаме обществото ни да се развива и в действителност да настъпи истинска промяна. А не поредната подмяна.

У нас съществува една огромна заблуда, която често се опитва да оправдава некомпетентността, ниската култура и липсата на възпитание с тоталното клише „човек от народа“.

Да си народен човек, драги, не означава да бъдеш невъзпитан простак. Колкото и да ви се иска да се наричате хора от народа, не сте. Вие просто сте пореднето одухотворение на Бай Ганьо.

Разбира се, че няма как такива хора да бъдат тотално заличени от цветната картина на нашето общество.

Не можем обаче повече да им позволяваме да заемат важни длъжности в държавата. Не можем да им позволяваме те да решават нашето бъдеще.

Не може повече да бъдем безразлични, наблюдавайки как подобни личности ни представят на международната политическа сцена и как всекидневно ни лъжат без грам срам.

Да не ти пука не е готино.

Особено в този случай. Мрънкането вкъщи, в механата с аверите и на улицата с някой познат не е по-малко срамно и непристойно от поведението на „висшестоящите“.

Никой няма основателно оправдание за безразличието си към състоянието на собствената му родина.

Може да не ти пука, ако си сам и носиш отговорност единствено за себе си. Дори тогава не е изцяло оправдано.

Всеки от нас има възрастен роднина, родители, брат или сестра, деца. И всички би трябвало да искаме те да могат да живеят достойно в страната си.

Не е нормално хората, които с десетилетия са работили и внасяли данъци в държавната хазна, да живеят масово в мизерия и да трябва да избират между това да си купят лекарства или една тарелка пилешко.

Когато отидете на запад и видите как прекарват старините си тамошните пенсионери, несъмнено ще ви заболи.

Въпросът не е „да избягаме в чужбина“, а да имаме равен и еднакво оправдан избор да останем или да заминем.

Не е нормално да ти казват, че не е добре да учиш дадена специалност, защото за нея „няма бъдеще в България“.

А защо да не направим така, че да има?

Перспектива тук има само в определени сфери в частния сектор. За държавния е трудно да говорим, тъй като там октоподът на властта е окупирал почти всички възможни полета за изява.

Г-н Борисов, знаете ли, че от 10-годишна мечтая да се занимавам с астрономия?

И знаете ли какво? Отказах се (временно), защото прецених, че искам да остана в България и да намеря начин да се развивам тук. И поради тази причина избрах друга специалност.

Защото в България има изключително добри учени в областта, но знаете ли какви са перспективите? Нищожни!

С какво стимулирате младите хора да избират научни професии освен с премахването на семестриалните такси? За което не съм сигурна, че работи.


След като в поредицата за европейските лидери ви представих резюмирани биографии на всички 26-има управници на страните от ЕС, смятам, че би трябвало да кажа една-две думи и за Бойко Борисов, макар че неговата история е обвита в много неизвестни.

Което не би трябвало да бъде така.

Ще ви представя точна извадка на биографията на Бойко Борисов от уеб страницата на Министерски съвет:

„Роден е на 13 юни 1959 г .

През 1982 г. се дипломира се във Висшата специална школа на МВР като инженер по специалността „Противопожарна техника и безопасност” с чин лейтенант, след което служи като командир на взвод и командир на рота в МВР.

В периода 1985-1990 г. е преподавател във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност на МВР. Защитава дисертация на тема „Психо-физическата подготовка на оперативния състав” и му е присъдена научната степен „кандидат на науките” (равностойна на „доктор”).

През 1990 г. напуска системата на МВР и година по-късно основава фирма „ИПОН-1” ООД, която е сред най-големите охранителни фирми в страната. Фирмата членува в Световната организация на охранителите IAPPA, а Бойко Борисов е персонален член на организацията.

От 1 септември 2001 г. е назначен на длъжността Главен секретар на МВР с указ № 194/2001 на Президента на Република България, а със заповед на Министъра на вътрешните работи му е присъдено звание „полковник” от МВР. С указ №32/2002 на Президента на Република България е удостоен със звание генерал-майор, а на 25.06.2004 г. е удостоен със званието генерал-лейтенант.

На 10.11.2005 г. е назначен за кмет на Столична община с решение №270/2005 г. на Столичния общински съвет.

От 10 януари 2010 г. до момента е председател на ПП ГЕРБ.

В професионалната си кариера е награждаван многократно. Сред отличията, с които е удостояван, са Международната награда на фондацията (Prix de la Fondation) на форума „Кран Монтана“ за усилията му и ангажимента в борбата с корупцията и организираната престъпност в България (2010 г.), награда от Европол за добро сътрудничество с българските служби за сигурност (2010 г.), Европейската награда „Бронзов бик“ от Асоциацията на данъкоплатците в Европа (2009 г.), Кавалер на Големия кръст на ордена „За заслуги на Италианската република“ (2009 г.), Почетна титла Командир на Ордена на Звездата на италианската солидарност (2006 г.), Почетен жезъл от генералния директор на полицията на Испания, Медал за бойно съдружие от заместник-директора на ФСБ на Русия, Почетен медал на френската полиция от името на Президента на Франция и от името на министъра на вътрешните работи, вътрешната сигурност и местните свободи, Кръст за полицейски заслуги с червена звезда от министъра на вътрешните работи на Кралство Испания, Награда за особен принос в развитието на тениса в България от президента на „Тенис Европа” Жак Дюпре (2012 г.), сертификати за благодарност за изключителен принос в борбата с наркотиците, организираната престъпност и корупцията, с фалшивото евро от Службата за борба с наркотиците (ДЕА) към Департамента на правосъдието на САЩ, от МВР и Генералната дирекция на Турската национална полиция, от директора на „Европол” Юрген Щорбек и др.

Народен представител от ПП ГЕРБ в 42-ото Народно събрание, избран за народен представител в 43-ото и 44-ото Народно събрание на Република България.

Министър-председател на Република България от 27.07.2009 г. до 21.02.2013 г. и от 07.11.2014 г. до 27.01.2017 г.

Избран за министър-председател на Република България на 4 май 2017 г. от 44-ото Народно събрание.“

Звучи прекрасно. Имаме си министър-председател, който протежава научна степен доктор, успешен бизнес с охранителна фирма зад гърба си и прочее.

Зад този блясък обаче остават всички скандали, някои оправдани с редица доказателства, а други – останали по-скоро слухове.

Скандали, повечето от които останали неразследвани. Други – разследвани, но без някакъв ефективен резултат.

Може би много хора са забравили за това как върху едно от гръцките издания на „Бай Ганьо“ погрешка бе сложен колаж на българския премиер.

Грешката може би все пак се оказва вярна.

Въпреки своята докторска степен министър-председателят не успява да се откъсне от образа на „народен човек“ вече повече от десетилетие.

Неговата байганьовска болест е в толкова напреднал стадий, че няма никаква надежда той да бъде излекуван.

Важното е повече да не допускаме тази грешка. Народният човек-байганьовец няма да „ни оправи“.

Оглеждайте се внимателно. И преценявайте. Духът на Бай Ганьо дебне от всеки ъгъл. Особено ако този ъгъл е политически.

Кои са лидерите в ЕС? (Част 5)

Последната част от поредицата за лидерите в Европейския съюз ще ни представи резюмираните биографии на личности, които обикновено остават в сянка на фона на други, чиито изказвания и появи преобладават в информационните емисии.

21. Кришянис Каринш – министър-председател на Латвия

Кришянис Каринш е министър-председател на Латвия от януари 2019 г.

Каринш е роден през 1964 г. в американския щат Делъуеър в семейство на латвийски емигранти.

През младежките си години Каринш свири на китара и барабани и дори участва в банда, която обикаля страната и свири на събития като сватби.

За пръв път той посещава Латвия през 1984 г. и прекарва някои от летните си ваканции там. Окончателно се заселва в страната през 1997 г.

През 1988 г. се дипломира със специалност лингвистика от университета в Пенсилвания.

През 1996 г. получава докторантура по специалността към същото учебно заведение.

След завръщането си в Латвия Каринш на няколко пъти прави опит за стартиране на бизнес, но среща не една пречка. По негови думи именно сблъскването с латвийската бюрокрация го мотивира да се включи в политиката.

През октомври 2002 г. влиза в парламента от листата на партия, на която е съосновател.

От 2004 г. до 2006 г. заема длъжността на министър на икономиката. Принуден е да подаде оставка, тъй като се появяват слухове, че Каринш има връзка с фирма, която е злоупотребявала с еврофондове.

През октомври 2006 г. Каринш отново влиза в парламента като народен представител.

От 2009 г. до 2019 г. е депутат в Европейския парламент.

Каринш има четири деца и владее пет езика – латвийски, английски, немски, френски и руски.

22. Робърт Абела – министър-председател на Малта

Робърт Абела е министър-председател на Малта от януари 2020 г.

Бащата на Робърт – Джордж Абела, е осмият президент в историята на страната.

В тийнейжърските си години играе футбол. Занимава се и с бодибилдинг, като дори участва два пъти в държавното първенство по дисциплината.

През 2002 г. Абела се дипломира от университета в Малта със специалност право.

След това той работи за семейната правна кантора.

През 2017 г. е избран за депутат в малтийския парламент.

23. Никос Анастасиадис – президент на Кипър

Никос Анастасиадис е президент на Кипър от 2013 г., като от 2018 г. той е избран за втори мандат.

По професия Анастасиадис е адвокат.

Завършва право в университет в Атина, след което специализира във висше учебно заведение в Лондон.

През 1981 г. е избран за пръв път в камарата на представителите на Кипър.

Семейството на Анастасиадис неведнъж е въвличано в публични скандали, като неговият брат близнак е осъждан за незаконен бизнес с визи.

24. Михел Мартин – министър-председател на Република Ирландия

Михел Мартин е премиер на Република Ирландия от юни 2020 г.

Мартин се обучава в университета в Корк със специалност изкуства.

Именно в университетските си години Мартин се ангажира политически, като се включва в младежката организация на една от водещите партии в страната.

Завършва магистратура по политическа история, след което започва кариера като преподавател по история.

Преди да стане премиер Мартин заема следните министерски постове: на образованието и науката (1997-2000 г.); на здравето и децата (2000-2004 г.); на труда и търговията (2004-2008 г.); министър на външните работи (2008-2011 г.).

25. Игор Матович – министър-председател на Словакия

Игор Матович е премиер на Словакия от март 2020 г.

Роден е на 11 май 1973 г. в Търнава, тогавашна Чехословакия.

Дипломира се през 1998 г. от факултета по мениджмънт към университета в Братислава.

Матович притежава бизнес в сферата на медиите, който обаче прехвърля на съпругата си, когато решава да се захване с политика.

През 2010 г. той създава гражданското движение „Обикновени хора“, което се определя като антикорупционно и с център-дясно политическа ориентация.

През юли 2020 г. Матович признава, че част от магистърската му теза е плагиатство от негова страна и обещава да подаде оставка, когато изпълни предизборните си обещания.

26. Ксавие Бетел – министър-председател на Люксембург

Ксавие Бетел е министър-председател на Люксембург от 2013 г.

Бетел е член на демократичната партия в страната. През 2018 г. става първият преизбран министър-председател в света, който открито споделя, че е хомосексуалист.

Роден е на 3 март 1973 г. Баща му е търговец на вино, а майка му е потомка на руския композитор Сергей Рахманинов.

Бетел получава образованието си по публично и европейско право в университета в Нанси, Франция.

По програмата „Еразъм“ Бетел специализира и в университета в Солун, Гърция.

В начало на 21-и век е водещ на седмично токшоу по частна телевизия.

От 2011 г. до 2013 г. е кмет на столицата Люксембург.

Кои са лидерите в ЕС? (Част 4)

Четвъртата част от поредицата за европейските лидери ще ни запознае с управниците на Германия, Полша, Белгия, Литва и Словения.

Освен сравнителния анализ между лидерите на държавите от ЕС и хората от политическия елит в България, който всеки може да направи самостоятелно, интересно е да се проследят и приликите и разликите между Източна и Западна Европа.

Има ли сходни характеристи между лидерите, които избират гражданите на някогашния Източен блок?

Съществува ли закономерност сред онези, които управляват на запад?

Сходен ли е пътят на някогашните съветски сателити или всяка една от тези държави преживява своя „преход“ по различен начин?

16. Ангела Меркел – канцлер на Германия

Ангела Меркел е родена на 17 юли 1954 г. в Хамбург, Германия.

Завършва гимназия през 1973 г., след което заминава в Лайпциг, където започва да следва физика.

Там тя среща първия си съпруг – Улрих Меркел, който също е студент по физика. След завършването си през 1978 г. Меркел работи в Научната академия в Източен Берлин.

През 1982 г. Меркел се развежда със съпруга си, но запазва неговото фамилно име. През 1986 г. тя защитава докторантура по квантова химия.

След падането на Берлинската стена Меркел става част от новото демократично движение в страната и се превръща в негов говорител през 1990 г.

През декември същата година тя печели първото си място в Бундестага. Назначена е за министър на младежта от тогавашния канцлер Хелмут Кол.

След изборите през 1994 г. Меркел става министър на околната среда и ядрената енергетика.

През април 2000 г. Меркел оглавява Християндемократическия съюз. През 2005 г. тя за пръв път заема длъжността на канцлер.

17. Матеуш Моравецки – министър-председател на Полша

Матеуш Моравецки е министър-председател на Полша от декември 2017 г.

Моравецки е роден през 1968 г. във Вроцлав в семейство с далечен немски проиход.

Още от ранните си тийнейджърски години той участва в антикомунистически движения.

През август 1980 г. Матеуш разлепя плакати из целия град, с които призовава за национална стачка.

Моравецки е учил история в университета във Вроцлав. Има завършени образователни степени и по бизнес администрация, европейско право и европейска интеграция и европейски науки от Икономическия университет във Вроцлав, университета в Хамбург и университета в Базел.

През 1991 г. той създава заедно със съдружници две издателски компании. През следващите години усилено се занимава с икономика и финанси в различни фирми и институции.

През ноември 2015 г. Моравецки е назначен за заместник министър-председател и министър на развитието. През 2016 г. става и министър на финансите.

18. Софи Уилмес – министър-председател на Белгия

Софи Уилмес е министър-председател на Белгия от октомври 2019 г.

Родена е на 15 януари 1975 г. в Иксел, Брюксел. Баща ѝ Филип Уилмес е банкер и университетски преподавател.

Родителите на баща ѝ са убити по време на бомбардировките в Лимал през Втората световна война. Майка ѝ е с еврейски произход.

Уилмес има висше образование в специалностите приложна комуникация и финансов мениджмънт.

Преди да влезе в политиката работи като икономически и финансов съветник в правна компания.

Още през 2000 г. започва да заема различни позиции в държавната администрация и подобни институции.

През октомври 2014 г. печели място в Камарата на представителите.

През 2015 г. става министър по бюджета. От декември 2018 г. е министър по бюджета, националната лотария и науката.

19. Гитанас Науседа – президент на Литва

Гитанас Науседа е роден на 19 май 1964 г. в Литовската съветска република.

В периода 1982-1987 г. се обучава в университета във Вилнюс във факултета по индустриална икономика. От 1987 г. до 1989 г. се обучава в икономическия факултет.

От 1990 г. до 1992 г. със стипендия се обучава в университета в Манхайм, Германия.

През 1993 г. Науседа защитава докторската си дисертация.

В периода 1994-2000 г. работи в Централната литовска банка. До 2018 г. включително продължава да работи в различни банки и компании в сферата на финансите.

От 2019 г. заема длъжността на президент на Литва.

Баща му – Антанас Науседа, е оцелял от нацисткия концентрационен лагер Щутхоф.

Гитанас Науседа е женен и има две дъщери. Освен родния си литовски той владее още английски, немски и руски език.

20. Янез Янша – министър-председател на Словения

Янез Янша е роден на 17 септември 1958 г. в рамките на някогашна Югославия.

Янша се дипломира от университета в Любляна със специалност отбрана през 1982 г.

След това обаче, вследствие на изявления на Янша против комунистическия режим в страната възможностите пред него рязко намаляват.

На 30 май 1988 г. Янша и още трима негови колеги журналисти от изданието „Младина“ биват арестувани по обвинение в разкриване на военни тайни.

Процесът около осъждането им не оставя много следи и не е ясно с какви точно доказателства и подбуди обвинението стига до тях.

След 6 месеца, прекарани в затвора, Янша излиза на свобода и става главен редактор на седмичното издание „Демокрация“.

От 1990 г. до 1994 г. заема длъжността на министър на отбраната.

В периода 1994-2004 г. Янша е в опозиция на управлението в страната. От 2004 г. до 2008 г. изкарва първия си мандат като премиер.

През следващите три години е в опозиция. От 2012 г. до 2013 г. отново е министър-председател, но подава предсрочно оставката си.

През 2013 г. Янша е привлечен като обвиняем по дело за рекет. Осъден е на две години лишаване от свобода и изплащане на 37 000 евро.

От март 2020 г. словенецът е министър-председател на страната за трети път.

Янша е автор на няколко книги. Той е страстен почитател на планинските походи, футбола, карането на ски и сноуборд, както и на голфа.

За него се знае, че е в близки отношения с Виктор Орбан и споделя политиките му относно бежанците.

Следва продължение…

Кои са лидерите в ЕС? (Част 3)

Днес предстои да се запознаем с още петима лидери от Европейския съюз, като част от поредицата, която инстинктивно реших да започна.

В какви лидери се припознават европейците и по какво те си приличат или се различават от тези в страната ни?

Сами можете да направите своята равносметка, след като разгледате резюмираните профили на лицата, с които ще се запознаете в поредицата.

11. Еманюел Макрон – президент на Франция

Еманюел Макрон спечели президентските избори във Франция през 2017 г., като се превърна в най-младият президент в историята на страната.

Макрон е роден през 1977 г. в северна Франция в семейството на двама лекари.

Той завършва средното си образование в престижен лицей в Париж, след което записва философия в университета в Нантер, както и връзки с обществеността в Science Po.

През 2004 г. се дипломира от Националния колеж по администрация.

След завършването си Макрон започва работа в Министерството на финансите като инспектор. Именно в този период той успява да завърже контакт с тогавашния президент Никола Саркози.

През 2008 г. той напуска държавния сектор и се присъединява към екипа на Rothschild&Co. Успява бързо да се издигне, като стига до директорска длъжност.

През 2012 г. става част от екипа на президента Франсоа Оланд.

През 2014 г. Макрон е назначен като министър на икономиката, производството и дигитализацията.

През 2016 г. той подава оставка от поста на министър и създава своята центристка партия En Marche!.

За съжаление, извън Франция Макрон не е познат със своите политики и възгледи, а предимно с личния си живот.

Една от най-тиражираните новини при избирането му за президент бе тази за жената до него, която е с 24 г. по-възрастна.

В България името му се споменава предимно около пакета мобилност, който придоби голяма популярност.

12. Клаус Йоханис – президент на Румъния

Клаус Йоханис е роден в румънския град Сибиу в семейството на техник и медицинска сестра. Произходът на рода му е немски.

През 1992 г. емигрира с родителите си и сестра си в Германия, като получава и немско гражданство.

Роднините на Йоханис все още живеят в северноевропейската страна, докато той още в края на 90-те решава да се завърне в родината.

През 1983 г. Йоханис завършва университета в Клуж-Напока със специалност физика и след това започва работа като учител по предмета в различни гимназии в Сибиу.

От 2000 г. до 2014 г. е кмет на Сибиу, а от 2014 г. е президент на Румъния.

Йоханис говори румънски и немски, а освен това владее и английски език.

13. Стефан Льовен – министър-председател на Швеция

Стефан Льовен е министър-председател на Швеция от 2014 г.

Льовен е роден през 1957 г. в Стокхолм. Когато е само на 10 месеца, бива оставен в дом за деца без родителски грижи.

Скоро след това е осиновен и отгледан от приемно семейство.

В периода 1976-77 г. служи в шведските военновъздушни сили. През 1978 г. започва работа като заварчик и от тогава прогресира в сферата на профсъюзите.

Льовен е член на социалдемократическата партия от 13-годишна възраст, а през 2012 г. е избран за нейн председател.

Интересен факт за шведския премиер е, че той е голям почитател на хокея на лед и футбола.

14. Андрей Бабиш – министър-председател на Чехия

Андрей Бабиш е министър-председател на Чехия от декември 2017 г.

Бабиш е роден в Братислава, днешна Словакия. Заживява в Чехия след Нежната революция от края на 80-те години.

Бабиш завършва Икономическия университет в Братислава със специалност международна търговия.

Започвайки кариера в бизнес средите, той се превръща във втория най-богат човек в Чехия, като нетното му състояние се определя на около 4 млрд. долара.

По-голямата част от богатството си печели на директорския пост в „Агроферт Груп“, която е собственик на двете най-популярни чешки печатни издания.

Бабиш навлиза в политиката през 2012 г., когато създава партията си АNO 2011. На изборите през 2013 г. партията му печели само 3 депутатски места по-малко от победителя.

Бабиш е назначен за министър на финансите, а след изборите през 2017 г. става и министър-председател. Правителството му обаче пада предсрочно.

Фигурата на Бабиш е противоречива поради различните корупционни скандали и слухове за нечисти сделки около компаниите му.

Въпреки това той остава един от най-популярните чешки политици.

15. Себастиан Курц – канцлер на Австрия

Себастиан Курц е роден и пораснал във Виена. Там завършва средното си образование през 2004 г., след което отдава служба в армията до 2005 г.

Курц се обучава в правния факултет в университета във Виена, но напуска преди да завърши, защото решава да се концентрира върху политическата си кариера.

През 2011 г. той заема поста на генерален секретар по социалната интеграция. През 2013 г. става министър на външните работи на страната.

От 2017 г. до май 2019 г. е канцлер на Австрия, но се оттегля предсрочно поради редица скандали. От януари 2020 г. отново заема длъжността на канцлер.

Курц е само на 31 г., когато за пръв път става канцлер на страната.

Често е критикуван поради крехката си възраст, но в същото време именно младостта и амбицията му го издигат все по-нагоре в очите на австрийското общество и политическите му опоненти.

Следва продължение…

Кои са лидерите в ЕС? (Част 2)

В първата част от поредицата се запознахме с лидерите на Испания, Италия, Нидерландия, Гърция и Финландия.

Днес предстои да разгледаме резюмирано профилите на още петима от лидерите в ЕС.

Нека припомня, че идеята за тази поредица от статии е вдъхновена от приключилите вчера преговори на върха в ЕС, по време на които се обсъждаше бюджета на Съюза за следващите седем години.

Аз лично вярвам, че лидерът на една държава олицетворява и събирателния образ на нацията, която управлява.

Хората се доверяват и избират личности, в които се припознават. В тази поредица ще разгледаме в какви хора се припознават гражданите на държавите от ЕС.

6. Андрей Пленкович – министър-председател на Хърватия

Андрей Пленкович заема длъжността на министър-председател на Хърватия от октомври 2016 г.

Преди това Пленкович е един от представителите на страната в Европейския парламент, като напуска депутатското място, за да заеме поста на премиер.

Пленкович е роден на 8 април 1970 г. в Загреб в семейството на университетски преподавател и лекарка.

През 1988 г. започва висшето си образование в специалност право в Загреб.

Още в университета проявява интерес към европейското развитие на Хърватия и участва в редица симпозиуми и семинари на континента и в САЩ.

Освен родния си хърватски Пленкович умее да говори на високо ниво английски, френски и италиански език.

От 1994 г. до 2002 г. Пленкович заема различни позиции в Министерството на външните работи на Хърватия.

От 2002 г. до 2005 г. той е част от дипломатическата мисия на страната си в Брюксел. От 2005 г. до 2010 г. е заместник-посланик във Франция.

7. Юрий Ратас – министър-председател на Естония

Юрий Ратас е министър-председател на Естония от ноември 2016 г.

Ратас е роден на 2 юли 1978 г. Той завършва гимназия в Талин, след което учи бизнес мениджмънт в Техническия университет в града. Завършва магистратура по икономически науки в същия университет.

Ратас притежава и бакалавърска степен по право от университера в Тарту.

Професионалният му опит е богат, като преди да влезе в политиката той работи в компании с различна насоченост (автомобилна индустрия, застрахователен бизнес и т.н).

Ратас допринася много за развитието на естонския баскетбол в ролята си на ръководител на младежката асоциация от 2001 г. до 2002 г. и като президент на Естонската баскетболна асоциация от 2012 г. до 2016 г.

Работата му в администрацията на Талин започва още през 2002 г. В периода 2003-2004 г. той е заместник-кмет на града, а през 2005-2007 г. е кмет на столицата. Три пъти е избиран за общински съветник в града.

Освен естонски Ратас владее английски на високо ниво. Той има и познания по руски, шведски и португалски.

8. Виктор Орбан – министър-председател на Унгария

Виктор Орбан е може би един от най-познатите лидери от ЕС в България. Той е и една от най-противоречивите фигури в рамките на Съюза.

Орбан е роден през 1963 г. в семейство от средната класа. Баща му е предприемач и агроном, а майка му – логопед.

След завършване на средното си образование Орбан изучава право в университета в Будапеща.

През 1989 г. той получава стипендия от фондацията на Сорос за обучение в колеж в Оксфорд, но година по-късно се връща в Унгария, за да участва в изборите за първия демократично избран парламент в страната.

През 1988 г. Орбан е един от основателите на Алианса на младите демократи в Унгария и е първият говорител на организацията.

През 1990 г. е избран за народен представител и за лидер на парламентарната група на партията.

През 1998 г. в коалиция с Унгарския демократичен форум Орбан печели изборите и първия си мандат като министър-председател, само на 35-годишна възраст.

Година по-късно Унгария става членка на НАТО заедно с Чехия и Полша.

От 2002 г. до следващото му изкачване на поста на министър-председател през 2010 г. Виктор Орбан е в опозиция на властта в страната.

Имиджът на унгарския премиер стои под въпрос на европейската сцена поради неговата радикална позиция по отношения на бежанците и политиките, които той прилага спрямо тях.

9. Антониу Коща – министър-председател на Португалия

Антониу Коща е министър-председател на Португалия от 26 ноември 2015 г.

Той е роден през 1961 г. в Лисабон в семейството на писателя Орландо да Коща и журналиста Мария Антония Кала.

Завършва специалност право в университета в португалската столица. Занимава се за кратко по специалността си, след което влиза окончателно в политиката.

От 1997 г. до 1999 г. е министър по парламентарните въпроси в правителството на Антониу Гутериш.

От 1999 г. до 2002 г. е министър на правосъдието. След това Коща влиза в Европейския парламент като част от групата на ПЕС.

В периода 2007-2015 г. е кмет на Лисабон.

Коща е страстен футболен фен, а любимият му отбор е Бенфика.

10. Мете Фредериксен – министър-председател на Дания

Мете Фредериксен е министър-председател на Дания от юни 2019 г.

Тя е и лидер на социалдемократите в страната от 2015 г.

Родена е през 1977 г. в Олборг. Там завършва и университет със специалност Администрация и социални науки.

Още от студентските си години Фредериксен започва активна политическа дейност.

От 2011 г. до 2014 г. тя заема длъжността на министър на труда и социалната политика, а след това за кратко е министър на правосъдието.

Следва продължение…

Кои са лидерите в ЕС? (Част 1)

Днес, а може би и през следващите дни медийното пространство ще се пренасити от коментари по повод „големия успех“ на България след дългите преговори в Брюксел.

Нямам достатъчен опит, нито професионална квалификация, за да правя анализи. Не е редно.

Въпреки това обаче мога да ви кажа, че е излишно да се заблуждавате от думите на управляващото мнозинство, че благодарение на тях България е „получила“ тези 29 млрд. евро от Европейския съюз за следващите седем години.

Кратък пример. Гърция (с 10,7 млн. население и 4012 регистрирани случаи на коронавирус към днешна дата) ще получи дял от 72 млрд. евро за същия период.

И все пак, преговорите за бюджета на ЕС не са фокус на днешния ни разговор.

Странно защо, но в България (и може би повечето страни от някогашния Източен блок) хората сякаш са свикнали да имат ниски очаквания към политическия си елит. Ето защо се примиряват с „малко зло“, с просташки изказ, с отявлени прояви на лошо възпитание и прочее.

В днешния материал съм подбрала петима лидери от ЕС, като съм резюмирала до голяма степен техния професионален и личен бекграунд.

Няма да правя сравнителен анализ, защото мисля, че и сами ще успеете да стигнете до много ключови изводи.

Днешният материал е първата част от поредица подобни, посветени на лидерите в ЕС.

1. Санна Марин – министър-председател на Финландия

Санна Марин е един от любимите ми и най-колоритни евролидери със своята биография и богат професионален опит.

Санна Марин е родена във финландската столица Хелзинки. През декември 2019 г. на 34-годишна възраст Марин се превърна в най-младия действащ министър-председател в света.

Преди да встъпи в длъжност Марин беше министър на транспорта и комуникациите на Финландия.

Родителите на Санна се развеждат, когато тя е още дете. След това тя е отгледана от майка си и нейната партньорка.

Марин споделя, че именно начинът, по който е отгледана я кара да вярва в това, че всички, независимо от сексуалната им ориентация, трябва да имат равни права.

Санна е първият член на семейството, който учи в университет. Тя завършва специалност Административни науки в университета в Тампере.

На 27-годишна възраст Марин застава начело на администрацията в град Тампере. През 2015 г. е избрана за пръв път за народен представител във финландския парламент.

От юни до декември 2019 г. заема длъжността на министър на транспорта и комуникациите, а на 10 декември 2019 г. става министър-председател на страната.

2. Марк Рюте – министър-председател на Нидерландия

Марк Рюте заема длъжността на министър-председател на Нидерландия от 14 октомври 2010 г.

Рюте е роден на 14 февруари 1967 г. в семейството на търговец и секретарка.

В гимназията Рюте специализира в профил с изкуства. Макар първоначалната му мечта да е да влезе в консерваторията и да стане пианист, Рюте все пак записва специалност История в университета в Лайден.

След като завършва обучението си, Рюте става мениджър в голямата компания Unilever and Calvé. През годините заема различни длъжности във фирмата.

През 2003 г. за пръв път влиза в холандския парламент като депутат.

3. Кириакос Мицотакис – министър-председател на Гърция

Роденият на 4 март 1968 г. Мицотакис стана премиер на южната ни съседка през юли 2019 г.

Неговият баща – Константинос Мицотакис, е министър-председател на Гърция в периода 1990 – 1993 г.

Сестра му – Дора Бакойанис, е бивш кмет на Атина, а нейният син Костас Бакойанис е настоящият градоначалник на столицата.

Дядото и прадядото на Кириакос Мицотакис са били народни представители в гръцкия парламент, а негов прачичо е един от най-видните гръцки политици от началото на 20-ти век – Елевтериос Венизелос.

Кириакос прекарва част от детството си в Париж, а през 1973 г. със семейството му се завръщат в Гърция.

Висшето си образование завършва във САЩ, като придобива бакалавърска степен по социални науки в Харвард и магистърска степен по международни отношения в Станфорд. След това придобива и магистратура по бизнес администрация в Харвард.

След това Мицотакис работи като финансов консултант и анализатор в редица международни компании.

През 2003 г. започва политическата кариера на Мицотакис, който е избран за депутат в гръцкия парламент.

4. Джузепе Конте – министър-председател на Италия

Джузепе Конте заема длъжността на министър-председател на Италия от юни 2018 г.

През по-голямата част от кариерата си Конте работи като университетски преподавател по право.

Когато през 2018 г. Конте бе предложен за министър-председател, той не бе познато лице на италианската политическа сцена.

Конте произхожда от семейство на начална учителка и служител в общинската администрация.

През 1988 г. завършва право в университета „Сапиенца“ в Рим. След това Конте обикаля няколко чуждестранни страни, в които придобива следдипломни квалификации. Той се обучава в САЩ (Йейл) и Австрия.

Академичната кариера на Конте започва през 90-те години на 20-ти век. През 2010 г. и 2011 г. той е част от борда на директорите на Италианската космическа агенция.

5. Педро Санчес – министър-председател на Испания

Педро Санчес е министър-председател на Испания от юни 2018 г. Той започва политическата си кариера през 2004 г. като общински съветник в Мадрид.

През 2009 г. за пръв път е избран за депутат.

Педро Санчес произхожда от семейство на икономист и адвокатка. В гимназиалните си години се заминава професионално с баскетбол.

Обучава се в университета UCM в Мадрид в направление с икономически и бизнес науки. Завършва там през 1995 г.

През 1998 г. получава и диплома за политически и икономически науки от университета в Брюксел. През 2012 г. получава докторска степен по специалността си.

Следва продължение..

Фалшиви новини, фалшива държава

Източник: Ванеса Николова

След като вчера министър-председателят на Република България без никакво право обвини дядото на едно от пребитите момчета зад колоните на Министерски съвет в нощта на 10 юли, че не му е позволил да „ходи да учи в чужбина“, не мислех, че ще ми останат сили за коментар.

Поредният срам, който сме длъжни да търпим от този човек, когото ми е неудобно да нарека „първия човек в държавата“.

Последният уикенд бе достатъчен, за да накара всеки българин да потъне в земята от срам.

Защото от всички „изяви“ на нашия министър-председател в Брюксел би било налудничаво някой да остане с позитивна нагласа.

Господин Борисов, уважавам дори и малкото позитивни неща, които са се случили по време на Вашето управление.

Но Вие отдавна изчерпахте и малкото потенциал, който притежавате. Отивайте си, докато е време. Въпреки че вече отдавна закъсняхте.

Знаем от кого сте се учили. Но 2020 г. не е 1980 г. Нямаме нужда от „човек от народа“ (както често са наричали Тодор Живков, а и Вас между другото).

Ако на някого му харесва министър-председателят да говори като пияница от селския мегдан, то мен ме отвращава. Подобно поведение, подобен изказ и подобна наглост не подхождат на човек, заемащ такава длъжност в държавата.

Господин Борисов, срам ни е от Вас.

Голяма част от нас, младите хора (макар и това наименование да ме дразни). Ние, които сме родени малко или много след 1989 г. Ние, които не сме „марширували под радиоактивен прах от Чернобил“, но пък сме родени под звука от бомбардировките на НАТО в Косово, били сме деца по време на влизането ни в НАТО и ЕС, все още не сме разбирали за какво става въпрос, когато бабите, дядовците и родителите ни са повярвяли на Вас през 2009 г. и са Ви избрали за пръв път да управлявате държавата.

Господин Борисов, не ме изуми толкова Вашата реплика за „дедото комунист“, колкото самият факт, че един министър-председател се превръща в проводник на фалшиви новини.

Вие от къде разбрахте, че „дедото“ на Евгени Марчев е комунист?

Може би от жалките подобия на медии като ПИК, МИК, СИК, Блиц, Млиц, Плиц и прочее, които са най-добри в две неща – лъжа и манипулация.

Жалко за Вас.

До момента дори не намесваме темата за протестите, които през последните дни се провеждат в различни градове в България и в чужбина.

Прочетох и чух толкова обидни коментари, насочени към „младата част от протеста“.

„Безделници“, „тиня на обществото“, „лумпени“, „хора без работа“, „хора без опит“, „хора без трудов стаж“, „вие не знаете какво са комунистите, ГЕРБ от тях ни пазят“ и прочее.

Драги, на 20 години съм и вече имам 2 години и 25 дни трудов стаж, плюс още 2 години (между 16 и 18-годишна възраст), когато работех на граждански договор и съответно трудов стаж все още не се трупаше в трудовата ми книжка.

Една част от детството си прекарах в чужбина. Хареса ми и мога да се върна. Но не искам. Ще ми се да остана в България. Искам тук да градя бъдещето си. Но не и жертвайки свободата, спокойствието и безопасността си.

А ако още веднъж чуя коментар за „комунистите“, ще си върна закуската обратно.

Моля ви, слезте на земята, върнете се в 2020 г. и помислете с това, което имате в главите си. Не ви е само за украса.

Примиряването с „по-малкото зло“ не е решение на проблема.

И престанете да обвързвате енергията на младите хора на площадите с отровни, неотровни, черепи, пчелички и прочее.

Днес има силна гражданска енергия, която предстои да бъде пропиляна. Тези млади хора, някои от които живеят (все още) в България, други, които учат в чужбина, няма да се вдигнат втори път, защото и без това им е омръзнало.

Те просто ще изберат да се изнесат отвъд границите на България, защото друг изход няма.

Защото когато сега те искат да се борят за бъдещето си, „възрастните“ им го забраняват, защото ги е страх да не дойдат комунистите.

Така да бъде.

Стойте си и се страхувайте. От комунистите. Които между другото никога не са спирали да управляват, дори и след 1989 г.

На мен ми писна. И колкото и да ме боли, защото не искам да оставям семейството си тук и да си хвана багажа, не мога да търпя безкрайно. И не, не съм само аз.

Потенциалът на стотици млади хора бива потъпкван ежедневно и това могат да ви го потвърдят не едно или две лица.

Дано успеете да се спасите от комунистите.

Аз ще се постарая да се спася от наглите страхливци, окупирали държавата.

Прости ми, Българийо. Обичам те, но не издържам повече.

Вие си протестирайте, колкото искате. Властта си е моя!

Източник: Ванеса Николова

Вие си протестирайте, колкото искате. Аз няма да дам властта.

Това е почти точен цитат на българския министър-председател Бойко Борисов от снощната му поредна приказка от „1001 нощи“, която той излъчи от дома си, докато на площада пред Министерски съвет хиляди граждани пееха българския химн.

Г-н Борисов, държавата не Ви е бащиния. Нито е Ваша собственост. Имате честта да сте там, където сте, благодарение на известен брой купен вот и голям брой заблудени хора.

С Вашето нагло обръщение Вие тотално отписахте младите хора в България и им заявихте, че не са Ви нужни.

Защото вчера в „триъгълника“ на властта голяма част от хората там бяха млади.

Може би повечето от тях са били още деца и тийнейджъри, когато за пръв път Вашата партия спечели парламентарните избори в България.

Днес обаче е различно.

Може би затова изглеждате толкова уплашен. Не сте го очаквали, нали?

Не сме платени. Не сме „червени боклуци“, защото някои дори не сме били родени, когато тези скандирания са огласявали центъра на София. Не сме провокатори на президента, нито агитирани от „Отровното трио“. Не сме в услуга на Мая Манолова, Слави Трифонов или най-добрия режисьор, актьор и сценарист в България (както Вие го описахте, разбира се) Христо Иванов.

Не сме и срещу Вашите симпатизанти.

На площада сме, защото ни е срам. От Вас и от всички, които опорочават образа на България пред света. Макар че според Вас трябва да сме благодарни, че сте ни наредили сред „белите страни“ в Европа. Каквото и да означава това!?

Може би сте изпуснали новините около движението Black Lives Matter. Спасихте се с това изказване, само защото не сме от другата страна на океана.

Строгата партийна принадлежност е отживелица. Ние, младите хора, яростно търсим личности!

Обвинявате ни за влошаващата се епидемична (защото епидемия – епидемична, епидемиология – епидемиологична) обстановка в страната.

А защо точно Вие позволихте драстичното отхлабване на редица мерки, включително присъствието на 12 000 души на мача за купата на България?

Смятам, че много добре сте знаели, че хората, присъстващи на футболен (или какъвто и да е) мач, не могат да не бъдат емоционални и да си седят мирно и кротко през една седалка с маски.

Но го позволихте, нали?

Четири месеца не излизах от вкъщи, докато баба ми и дядо ми ходеха на работа. Дали ги предпазих през тези четири месеца? Силно се надявам. Те обаче ходеха на работа. И продължават да го правят. И се возят в градския транспорт, общуват с много хора всеки ден (защото работата им го изисква) и прочее.

Защо не признаете, че след безумните ежедневни хвалби, че ЕС трябвало да се учи от нас на противоепидемични мерки, просто изпуснахте юздите?

Изключително удобно е в момента да се оправдавате с гражданския протест, който между другото не иска да ви „чупи главата“.

И благодарим за уточнението.

Вашата глава може и да е твърда, но и нашите няма да се дадат. И за да не се отварят поводи за тълкувания: за инат говорим.

Бащата на народа, пред когото българите плакаха

От архива с мои статии във Vesti.bg


Обичах те, когато заблестя

свободата над твойте балкани,

кога над твойте пепелища, рани –

живот разкошен буйно зацъфтя. (из „България”, 1899г.)


27 ноември 1919г., София

Първата световна война вече е в историята.

Радостта от победата за някои е в пъти по-нищожна от тъгата на онези, за които загубите тепърва предстоят.

А България, по стечение на обстоятелствата, принадлежи към втората група. 

27 ноември, до този момент отбелязван като празник на бойната прослава в чест на последните победоносни битки на българската армия край Пирот, предстои да бъде запомнен с много по-мрачно събитие.

Макар и да не се упоменава в нито един официален източник, подписването на Ньойския договор именно на тази дата никак не изглежда случайно.

Финансовите и военни загуби за българската държава след подписването на договора в парижкото предградие Ньой сюр Сен са огромни.

Това, което успява да жегне сърцето на всеки българин обаче, са човешките загуби. Всички онези хора, които заедно с отнетите по клаузите от договора територии остават извън границите на България.

Голяма част от тях не успяват да се върнат никога.

В деня на подписването на Ньойския договор в софийската църква „Света Неделя” се отслужва панихида за загиналите по бойните полета по време на Първата световна война.

След края на службата, водени от чувства на отчаяние, безнадеждност и в търсене на утеха, много хора от тълпата инстинктивно решават да потърсят рамо, на което да поплачат.

Изборът е само един.

Докато вече утвърденият писател Иван Вазов, тогава на 69-годишна възраст, се намира в „Юнион клуб” със своя приятел професор Иван Шишманов, на няколко крачки от своя дом, той все още не подозира за тълпата, която се е насочила към него, търсейки подкрепа.

„Траурното” шествие устремено настъпва към къщата на дядо Вазов – поета, възпял красотите на българската природа в редица свои произведения.

Организацията на похода към Вазовата къща е спонтанна.

Изострените емоции и тъгата от научаването за подписаната „смъртна присъда” на Западните покрайнини и Беломорието несъзнателно подтикват тълпата да потърси утеха при поета, който само два месеца по-рано пише следното:


Не, не ще остане тъй до края –

има правда, висша правда има:

след нощ утро иде, май след зима…

Позволи ми, Боже, да дотрая,

дух убит да видя пак подигнат,

жизнен лек на тежки рани турен:

жилав си, народе, непостигнат

по търпеж и мощ в живота бурен!


Виждайки множеството да се задава, трепетно очаквайки поета пред неговия дом, Вазов се появява на ъгловия прозорец на легендарния „Юнион клуб”.

Съзирайки поета, сред тълпата настава гробна тишина, а думите на Вазов отекват в пространството:

„Благодаря ви, добри българи за овацията, която ми правите. С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние. Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайте! Жив е българският бог!“

Силите не позволяват на Вазов да продължи с речта си. Но само тези думи били достатъчни, за да накарат хилядите насъбрали се хора да коленичат, ридаейки, и да запеят Вазовата песен „Новото гробище над Сливница”.

Дядо Вазов няма как да помогне по никакъв друг начин освен с думи, които да сгреят душите на обидения и потъпкан народ.

Поетът може и да не е имал власт над политическите събития, но е имал символична власт върху хората.

Крайно различен от своя брат по слово – Ботев, но все пак успял да предизвика възхищението и любовта на хората.

Днес Сопот и цяла България честват 170-годишнината от рождението на патриарха на българската литература, на човека, обрисувал красотата на родината почти толкова добре, колкото и всеки един художник.